Мирела Иванова
Днес Вазов все повече прилича на връх, обвит в мъглата на патосите, обгърнат с митологии, с ново признание и нови прочити, възвисен над евтините подмятания, безцеремонни гаври и хулителства, които не са му били спестени и приживе.
Eдин от възможните начини да преоткрием и проумеем Вазов днес, сто и седемдесет години след рождението му, е да си припомним важните неща, биографията на духа му, биографията на сърцето му, простите песни, които текат в кръвта ни, откакто се помним. Нямаме никакви оправдания, че не сме го чели или не го четем, освен че е непосилно да притежаваме монолитността и величието на неговия дух, освен че се разпадаме на отломъци бит и отчаяние, освен че се давим в стихията на езика му: “от руйни тонове какъв разкош, какъв размах и изразитост жива”.
Опожареният сопотски дом сякаш завинаги лишава Вазов от възможността да се завърне в приветливата и уютна патриархалност на своето начало. В една от автобиографиите си споменава: “Записах стихове – зачиракувах в поезията – от 18-ата си година. От 20-годишната ми възраст се захвана периодът на моите безконечни скитания из странство, имайки два неотлъчни другаря: бедността и вдъхновението. Нуждата и съдбата ме развождаха (из Румъния, Турция, Русия, Гърция, Швейцария, Франция, Италия и прочие) – винаги сиромах, винаги богат със звучни рими и песни… Творческият демон постоянно ми нашепваше: „Работи!“. Вазов пътува и пише, лекува любовните си рани и носталгиите си по родината със слово, всеки от случайните си домове превръща в кабинет наместо в семейно огнище, създава книги наместо деца. Цялото благородство на осанката му, сдържаният му аристократизъм, самотността му на духовен колос излъчват мисията, която съзнато е следвал и назовал: „Работех и изливах съдържанието на моята душа в песен. Дадох всичко добро, каквото можех да дам на отечеството. Малко бе, но толкоз имах“.
Малко ли е? Не е ли достатъчно, че и цял век по-късно ние живеем във Вазовия роман „Нова земя“, че можем да се припознаем във високите стремления на неговите хъшове или в жалките брътвежи на сопотските чичовци, че обитаваме едновременно и завинаги кръчмата на Странджата и Ганковото кафене?
В сборника „Помен за Иван Вазов“, съставен от Стилиян Чилингиров по заръка на тогавашния министър на просвещението Стоян Омарчевски, и издаден почти година след смъртта на поета, редом със спомените, с безбройните съболезнователни телеграми, с отзивите на цялата европейска преса от онова време, има и една трогателна случка, разказана от Александър Кипров. Дни наред пред гроба на поета се събира огромно смълчано множество. Един следобед млада жена довежда детенцето си, четири-пет годишно. То се промушва сред хората, спира пред купчината пръст, отрупана с цветя, и с ясното си гласче започва да рецитира Вазовата „Молитва“: „Дядо Господи, прости ме, моля ти се от душа…“. Един несдържан, страшен вопъл разкъсва мълчанието, множеството се разридава, разлюлява се от плач.
Днес този плач е непонятен, невъзможен и неназовим, но тогава за младия ни, изпълнен с енергии и пориви народ той има и име, и единен смисъл, той е началото на духовното му сирачество. Изгубеното упование.
Днес Вазов, който никога не си е тръгвал, се завръща във всекиго от нас според личните ни избори: у едного е словесен необят, у другиго – висок и кънтящ национален патос, у трети – молитва, с която благославя всяко българско дете, у четвърти – наръчник по усвояване на сложните взаимоотношения между българина и свободата, у пети – любов до несвяст към България, у шести – невъзможната утеха, че „и ний сме дали нещо на светът“, у седми – модерният патриархален класик, и така до безкрай…
