Франческа Земярска
Не трябва специална причина, всяко време е подходящо да се обърнем към Маргьорит Юрсенар. Както подхвърля Умберто Еко по повод своята многогодишна рубрика в “Еспресо”, в която често обсъжда въпросите на деня, “считах за актуално и това, че някоя вечер ми е щукнало да препрочета, да кажем, страница от Херодот, приказка на Братя Грим или комикс за Попай Моряка”. Оставяме крещящата актуалност днес, защото имаме възможност да се върнем към едно знаково събитие отпреди 40 години, в което Френската академия след дълги битки, ожесточени спорове и многовековни традиции ще даде на Маргьорит Юрсенар стол сред “Четиридесетте”. Годината е 1980-а.
Жан д’Ормесон, макар по думите му никога да не е предполагал, че ще се залови за “каузата на жените”, разказва, че именно Роже Кайоа често повтарял колко неприятно е, че в Академията “никога не знаеш кой ще заеме твоето място”. Не е безоснователно да предположим, че Кайоа би останал доволен от това стечение на обстоятелствата за Fauteuil 3.
С безпогрешния си усет за големите писатели на своето време, през 1961 г. в писмо до свой приятел Юрсенар с нескрита симпатия пише за изключителната ерудираност на Кайоа, а “Медуза и компания” (Méduse et Cie) определя сред най-отличните книги, които някога е чела. Десет години по-късно сам Кайоа ще пише до Юрсенар, а след още десет Д’Ормесон ще си спомни времето, в което работел като секретар на Кайоа, техните разговори за Юрсенар и ще заключи, че именно тя е най-подходящият човек, който да е застъпник и продължител на Кайоа[1].
С типичното за нея отдалечаване от преките катастрофи на собственото й време (нека все пак си припомним, че неслучайно Юрсенар не е част от активните френски интелектуални процеси, не заради друго, а защото още преди Втората световна война напуска Франция и пътува из Европа, Азия, Африка, а преди началото на войната се преселва в САЩ, където прекарва и целия си по-нататъшен живот) и дистанциране от пристрастното вживяване в собствените битки, Юрсенар има своя визия: докато протичат аргументи за и против приемането й в Акедемията, тя е на круиз на Карибите. Новината за приемането й я намира на 6 март 1980 г. в Маями, а по спомените на младия й спътник Джери Уилсън тя няма бурна реакция, отваря шампанско, снимат я на палубата, където дълго говорят и се смеят.
Но аферата по приемането й не протича чак толкова плавно. Срещу нея дълго са отправяни противоположни обвинения като “има само един недостатък – че е жена” или “не е достатъчно жена”. Част от аргументите са ad hominem: “не е добър писател, защото е толкова грозна и дебела” или “човек, който е чел толкова много, не може да е добър писател”. Не е истинска жена, не е истинска французойка (белгийски корени, живее в САЩ), въобще не й е чиста работата, пък и за кратко се развява знамето на нейната хомосексуалност, но след като това не проработва, е изваден може би най-тежкият и едновременно с това абсурден аргумент, а именно обвинението в антисемитизъм заради думи и обстоятелства около нейни фикционални персонажи. Разбира се, подобно объркване неминуемо се случва в историята на литературата. Възгледите на Вилхелм Майстер върху “Хамлет” се приписват на Гьоте, а убежденията на Адриан Леверкюн се отъждествяват с тези на Томас Ман. Юрсенар, която познава алхимията на превъплъщаването, или както тя сама я нарича, “магията по симпатичен път”, владее до съвършенство изкуството пластично да оформя фикционални маски, които да изпълва с интимността на един вътрешен опит. Без да бърза да се оправдава за антисемитските алюзии, Юрсенар твърди, че “един автор би бил много жалък романист, ако персонажите му говорят от негово име”.
Освен теоретичните препятствия, се намират членове на Академията, обезпокоени от опазването на традиционните порядки: кой ще влиза пръв, мъжете или Юрсенар ала ladies first; какъв костюм ще носи академичката. Тези въпроси, разбира се, са разрешени лесно. Ив Сен Лоран рисува специален дизайн за Юрсенар на основата на контраста между белия и черния цвят – семпъл и пищен едновремнно, костюмът на Юрсенар кореспондира с мъжките костюми. Тя, която държи на универсалността на категорията “мъж-жена”, с този акт на предрешване подчертава влизането на втория пол в Академията: равни и различни.
И така вече 40 години откакто Юрсенар е приета за член на Френската академия, тя отваря път към една женска традиция там. Юрсенар трудно може да бъде заключена в каквато и да е форма на фиксирана идентичност, доколкото водещо в писането и живеенето й е умението за превращение. В есето си върху Томас Ман тя коментира алхимическото разпадане и преобразуване на човешкото, за да отбележи онази обезпокоително-странна игра на превращението, в което е “човек-знаещ-повече-отколкото-знае-че-знае”. В тази игра Юрсенар е винаги първа, един ход пред нас.
[1] Основният източник на фактите в този текст е всеизвестната книга на Жозиан Савиньо – Marguerite Yourcenar: l’invention d’une vie, Editions Gallimard, 1990.
