Еугения Прокоп-Янец
Най-рано засвидетелстваните термини, които са стигнали до нас: „полско-еврейска литература“, „полско-еврейски литератори“, датират от 1901 г. на страниците на списание „Израелит“. В статията си „Нашето литературно наследство“ публицистът на седмичника Адолф Якуб Кохн препоръчва „създаване на специално сдружение за полско-еврейска литература и оказване на признание за заслугите на полско-еврейските писатели“[1]. Идеята е повторение на отправения през 1862 г. от Кохн призив за учредяване на „дружество за разпространение на полско-израелската литература“. И в двата случая авторът на проекта има предвид литературното развитие на „специален отдел обслужван предимно от евреи, занимаващи се с историята и живота на тяхното племе, с неговата наука и религия“, „с литература за евреите и литература, създавана от евреи“.
Тези призиви нямат голям отзвук: през 1901 г., т.е. четиресет години след първия си апел, Кохн е разочарован от „безпримерната оскъдност“ на еврейското литературно наследство на полски език; без ехо остава и стимулът за провеждане на по-широка дискусия относно сдружението за полско-еврейска литература. Въпросният стимул завършва песимистичния баланс от началото на века.
Променливият характер на термините – с които през шестдесетте години на XIX и първото десетилетие на XX в. Кохн обвързва творчеството, което проектира – има определено социолингвистични основания. През XIX в. и еврейските асимилатори, и полските привърженици на асимилацията усилено се стремят към замяна на пейоративно оцветеното название евреин с положително конотираното израелит. В началото на XX в. отношението между двете названия е вече съвсем различно: от осемдесетте години на предходния век все по-рядка става употребата на думата израелит, а започва чувствително да се засилва процесът на „реабилитация“ на термина евреин, който вече е неутрален или носи позитивна окраска.
Не знаем точно каква е рецепцията на термините, въведени от Кохн. Можем да предполагаме, че е доста скромна, щом като в междувоенния период названието полско-еврейска литература се появява като че ли наново. Сега се появява с цяла група сродни термини: „полско-еврейска поезия и проза“, „полско-еврейски (или еврейско-полски) поети и писатели“, „полско-еврейска преса“, „полско-еврейски театър“. Без съмнение и преди междувоенното двайсетилетие, и по негово време важен източник на вдъхновение е немската лексика. И в двата случая източникът на влияние е независим. В началото на двайсетте години названието еврейско-полски писател се отнася без изключение до всички пишещи на полски писатели с еврейски произход, а не – както иска Кохн – до пишещите „специално по еврейските въпроси“. „Имаме много малко еврейско-полски поети, а тези, които творят, се пазят като от огъня от еврейски теми, да не би случайно да напомнят с нещо за своя произход“, тъжно споделя през 1924 г. М. Б. – най-вероятно Максимилиан Биненщок, – на страниците на месечното списание „Нове Жиче“, редактирано от Майер Балабан. В началото на тридесетте години, в близко до това на Кохн, но все пак подчертано специфично значение се популяризира терминът полско-еврейски писател. Роман Брандщетер пише: „[…] С коленопреклонно благоговение пред великото поетично дело на полските писатели […] – ние представляваме отделна поетическа група, възпитана в сянката на високата еврейска култура. Ние си даваме ясна сметка, че сме в пълния смисъл на думата първите еврейски народни писатели, които творят на полски език“.
Маурици Шимел говори за „редица млади полско-еврейски писатели, които са дълбоко заинтересувани от еврейството в своята литературна дейност“. За двамата автори полско-еврейски писатели са тези, които пишат на полски език, но които манифестират открито своята еврейска идентичност, своята връзка с еврейската култура, и които съдействат за осъществяване на идеята за възкресение на еврейската народност и ционизма. Тази позиция, т.е. позицията на еврейския писател, който пише на полски, се противопоставя на позицията на писателите от еврейски произход, които се идентифицират с полската култура.
Новото съдържание на понятието полско-еврейски писател несъмнено се свързва с проправящата си път от края на двадесетте години идея за еврейското изкуство и еврейската култура на полски език. Раждането на тази идея е предшествано в началото на двайсетте години от анализ на еврейските „песни от чужбина“ и на еврейското творчество на „чуждестранна песен“ – т.е. на литературното творчество на асимилираните евреи. Първата от разгорещените дискусии по повод полско-еврейското изкуство се провежда през 1929 г. и е свързана с дейността на Анджей Марек, който в периода между 1925 и 1929 г. поставя на полски език драматургични произведения, преведени от идиш, като нарича своето начинание „полско-еврейски театър“. Публиката на спектаклите „Дибук“ на Ш. Ански, „Богът на отмъщението“ на Ш. Аш, „Голем“ на Х. Лейвик, „Миреле Ефрос“ и „Богът, Човекът и Дяволът“ на Я. Гордин е трябвало да се състои по замисъл на режисьора не само от поляци, но и дори преди всичко – от езиково асимилирани евреи.
Термините полско-еврейска поезия“ и „полско-еврейска проза“, появили се в началото на тридесетте години, са вече тясно свързани с понятието еврейско изкуство на полски език. […]
Следователно полско-еврейската поезия е разбирана като еврейска поезия на полски език. Към нея се причисляват писаните на полски език творби на еврейска тематика, ако техните автори се идентифицират с еврейството и са свързани с еврейската култура. Темите, както и етнокултурната идентификация на авторите открояват полско-еврейските творби на фона на полскоезичната литература.
Понятието „полско-еврейска литература“ – еврейска литература на полски език – през междувоенния период означава, че текстовете трябва да изпълняват две условия:
- написани на полски език, трябва да засягат еврейска проблематика (тематичен критерий);
- техните автори трябва да се определят като евреи и да засвидетелстват връзката си с еврейската култура (биографичен критерий за народностна и културна идентификация на творците).
Разглеждана на фона на полскоезичното еврейско творчество, полско-еврейската литература е третирана в междувоенното двадесетилетие като нова, специфична за периода форма на културна активност. Дотогавашното полско творчество на писатели от еврейски произход, „творчеството на евреи на местния език“, както се нарича на прелома между вековете, за нея представлява – според тогавашните мнения – негативна традиция. Преди Двадесетилетието писателите не декларират своята еврейска идентичност, рядко посягат към теми от еврейския живот, имат негативно или безразлично отношение към еврейската култура. За предшественици на полско-еврейските писатели са признавани единствено Алфред Носиг, Зигмунт Бромберг-Битковски и Якуб Апеншлак (който публикува още преди 1918 г.) – „единствените народни евреи“ във времето, когато беснее „мехесовската зараза“.
Може да се предположи, че независимо от немските лексикални образци, влияние върху оформянето на термина „полско-еврейска литература“ биха могли да упражнят и популярни полски литературни термини като „полско-латинска литература“, „еврейски романс“, „еврейски роман и новела“. Полско-латинска литература са наричани произведения, написани на латински от полски или чуждестранни автори, свързани с Полша и полската култура. Това понятие е могло да вдъхне смелост за включване на творчество, писано на друг, ненационален език, в обхвата на националната литература. Определението „еврейски романс“, „еврейски“ роман и „еврейска“ новела е използвано още през XIX в. по отношение на всички полскоезични творби с еврейска тематика. Названието „еврейски романс“ употребява като жанрова квалификация Юлиян Урсин Немцевич, помествайки го в заглавието на своя роман „Лейбе и Шора или писмата на двама влюбени“ (1821). (По всичко изглежда, че негова предшественичка би могла да бъде Анна Мостовска, авторка на „Левита от Ефраим“ с подзаглавие „Израелски роман“, 1809.) Термините „еврейски“ роман и „еврейска“ новела се появяват в литературната критика най-късно през последното десетилетие на XIX в., в началото на XX в. получават значително разпространение, а в междувоенното двадесетилетие вече се използват в литературноисторическите трудове. В труда си „Еврейските романи и новели на Елиза Ожешкова“ (1937) Ирена Буткевичувна дефинира названията в заглавието: „Що се отнася до засяганите в тях проблеми и описваната среда, тези романи наричаме еврейски“.
Категориите „еврейски“ романи и „еврейска“ новела възникват на базата на тематичния критерий, а значението на този критерий за формиране на понятието „полско-еврейска литература“ е от изключителна важност. Темата в качеството си на обективен диференциатор на текстовете служи за оразличаване и открояване на полско-еврейското творчество на фона на полскоезичната литература. Тя би трябвало да се свързва, както вече отбелязахме, с особената позиция на автора, със специалното му отношение към собственото еврейство и еврейската култура. Следователно от значение е и културно-светогледната ориентация на писателя. Има все пак и по-редки опити за съществено ограничаване ролята на тематичния критерий. Така процедира понякога Брандщетер, твърдейки, че „еврейската идентичност на писателя не е зависима от броя на разработваните от него еврейски теми“. Биографията на твореца обаче е заслужавала толкова внимание, колкото място е намирала в неговото творчество. Еврейството на авторите, еврейският характер на произведенията трябва да се проявят преди всичко в „тематиката, в експонирането на еврейските теми“.
В никакъв случай обаче не може да се пренебрегва тенденцията за ограничаване ролята на тематичния критерий в полза на биографичния. Понятието „полско-еврейска литература“ в междувоенното двадесетилетие обхваща следните два ареала:
- по-тесен – в който е важно свързването на тематичния критерий на творбата с критерия за народностна и културна самоидентификация на писателя;
- по-широк – когато на преден план изпъква биографичната самоидентификация на твореца.
Важна цезура в историята на понятието е 1933 г., тъй като тогава то става предмет на полемика, водена на страниците на полскоезичните еврейски списания, преди всичко на страниците на варшавския седмичник „Опиния“, на краковския вестник „Нови Дженник“, на тарновския „Тигодник Жидовски“. […] След 1933 г. термините: полско-еврейска поезия, проза, литература, полско-еврейски поети и писатели влизат в езика на литературната критика на страниците на полскоезичния еврейски периодичен печат, а формули като „еврейска поезия в полско слово“ или „еврейски писатели, молещи Бога на свещения полски език“, стават извънредно популярни. […]
Превод от полски: ДИМИТРИНА ХАМЗЕ
Преводът е направен по: E. Prokop-Janiec, Międzywojenna literatura polsko-żydowska jako zjawisko kulturowe i artystyczne. Kraków: Universitas, 1992.
[1] С оглед на обема библиографските позовавания в бележките под линия са изпуснати; могат да бъдат открити в оригинала на публикацията. – Бел. прев.
