Дарин Тенев
В „Литературен вестник“ вече излезе задълбочена рецензия за „Пратеникът“ на Тавада Йоко, написана от Амелия Личева.[1] В тази рецензия книгата е коментирана в няколко аспекта, включително ролята, която играе в развиването на дистопичния жанр и мястото на авторката в световната литература. Книгата на голямата японска романистка обаче е събитие и за нея си струва да се говори повече от веднъж.
След стихосбирката „Антитрева“, преведена от немски от Цвета Софрониева и издадена през 2023 с двоен следговор от Денница Габракова и от самата Софрониева[2], „Пратеникът“ е втората поред и първата прозаична книга на Тавада на български. За разлика от стихотворенията в „Антитрева“, тя е писана не на немски, а на японски и още тук бих искал да спомена с колко усет към нюансите на словото, с колко внимание и прецизност я е превела от оригинала Мартина Неделчева, която е от най-обещаващите ни млади преводачи от японски език.
Донякъде е странно, че толкова голямо име в съвременната японска литература едва сега се появява със самостоятелно издание на българския литературен пазар. В „Литературен вестник“ още през 1996 и през 1999 г. са превеждани нейни произведения[3] и през годините са се появявали кратки нейни текстове и интервюта в печата. В родната си страна тя е забелязана от самото начало на кариерата си, като получава през 1991 г. наградата „Гундзо“ за млади писатели, през 1993 г. получава авторитетната „Акутагава“ за „Кучето жених“, а в годините след това става носител на почти всички важни литературни отличия – „Идзуми Кьока“ (2000), „Танидзаки Джуничиро“ (2003), „Мурасаки Шикибу“ (2011), „Нома“ (2011), „Майничи“ (2023), Наградата за японско изкуство (2024). От 1980-те Тавада живее в Германия и от много рано започва да пише и на немски; получавала е и немски награди като „Аделберт фон Шамисо“ (1996) или „Хайнрих фон Клайст“ (2016). Тя е от малкото съвременни японски творци, на които са посветени не само цели броеве на списания в Япония, но и монографии и сборници на Запад.[4]
„Пратеникът“ излиза като книга през октомври 2014 г. и представлява сборник с една повест (едноименната „Пратеникът“), три разказа („Необятният Идатен“, „Островът на безсмъртието“ и „Отвъдният бряг“) и една пиеса („Вавилон за животните“). Това, което ги събира, е темата за катастрофата, която ще измени цялостно живота в Япония. Писани след тройното бедствие от март 2011 г., което засяга североизточните провинции на страната, – земетресение, цунами и срив на ядрените реактори на атомната електроцентрала във Фукушима, – всичките произведения проиграват мрачни сценарии за най-близкото бъдеще. В този смисъл книгата е постапокалиптична, дистопична. Но по странен начин, при цялата тежест на описваната ситуация и цялата тъмнина на екзистенциалната проблематика, творбите нито размахват поучително пръст, нито остават в студеното и дистанцирано отношение, характеризирало голяма част от важните заглавия в жанра. Напротив, има нещо достойно, човечно в описаните герои и тяхното поведение, герои, които не са безгрешни, но успяват да запазят оптимистичното упорство да не се отказват, да продължават, да опитват, да търсят. Освен това, както отбелязва Кимура Саеко, съвременна литературоведка и една от най-важните изследователки на литературата след Фукушима, „Пратеникът“ е написана удивително четивно, приятно и с чувство на хумор.[5]
„Островът на безсмъртието“, писан най-рано, през 2012 г., разказва за японка в чужбина, след като поредно атомно бедствие затваря Страната на изгряващото слънце. Без възможност да се върне, героинята разчита на слухове за родината си, от които разбира, че след радиацията възрастните вече не могат да умрат, а децата се раждат болни и неспособни да се справят сами. Тавада разказва в интервюта, че след Фукушима е изпитала силен страх как повече няма да може да отиде в Япония и е била залята от неизпитвана носталгия.[6]
Идеята за липса на връзка с външния свят, построена върху аналогия с периода Едо, когато за близо три века Япония е затворена за контакт с чужди държави, е подета и развита в повестта „Пратеникът“, но вече през гледната точка на герои, преживели бедствието и останали в страната. От катастрофата е минал повече от половин век. Двамата централни персонажа са прадядото Йоширо, който и след като надхвърля стотната си годишнина не губи жизнеността си, и неговия правнук Мумей, или Безименния, който не може да се справи лесно дори с всекидневни действия като ядене и преобличане. Интернет вече няма, много от технологиите са излезли от употреба, езикът е бил променен и подменен, а чуждиците са забранени, защото напомнят за чужди страни. Но по-голям проблем от това какво е забранено е, че постоянната бърза промяна на законите изправя всички пред неизвестност кое ще се окаже незаконно утре и дори още днес, което парализира дейността и задушава инициативата. Йоширо се грижи притеснено за правнука си, но самият Мумей, който не е живял в друго време, при цялата си непохватност не губи ведростта и усмивката си.
В „Пратеникът“ никъде катастрофата не е спомената и думата „радиация“ не се появява. Но тя се е просмукала в света на текста. Така може да се обясни защо Мумей никога не е стъпвал на истинска поляна и защо най-обикновени неща започват да изглеждат опасно. Думата не се появява, но радиацията е изменила структурите на очевидното. Това е представено по впечатляващ начин в едно от стихотворенията в „Антитрева“, писани впрочем по същото време: „Всяка зелена площ –/ парче кожа на чудовище./ Не се приближавай! Предупреждава на висок глас майката“[7].
Струва си да се отбележи, че във времето между „Островът на безсмъртието“ и „Пратеникът“ Тавада успява да се върне в Япония и посещава много от поразените от бедствието градове, като срещата и разговорите с хората, по собственото й признание, я карат да промени първоначалната си идея.[8] Вероятно тъкмо този опит е довел до впечатляващото съчетаване на страшното, постапокалиптичното, от една страна, и човешката доброта и обезсърчаващия оптимизъм на приелите случилото се, от друга.
Ако „Островът на безсмъртието“ и „Пратеникът“ оформят своеобразен диптих, другите произведения в сборника показват алтернативни траектории за катастрофата и какво идва след нея. „Необятният Идатен“ разказва за живота на вдовица и откъсналия я от времето опит за евакуация след земетресение. „Отвъд“ представя особен негатив на „Островът на безсмъртието“, като след атомно бедствие японците не затварят, а напускат страната си и стават бежанци. Главен герой е политик, който е критикувал подигравателно Китай и Югоизточна Азия и не е допускал техни граждани до Япония, а сега му се налага сам да моли за убежище. „Вавилон за животните“ въвежда в свят след края на човека, в който животните са изправени пред унищожително наследство, всяващо неразбирателство.
Фантазията за огромна катастрофа в Япония изглежда е продължила да действа у Тавада Йоко и след тази книга, защото в голямата си трилогия, следваща „Пратеникът“ и включваща „Пръснати по земята“ (2018), „Подсказани от звездите“ (2020) и „Архипелагът на слънцето“ (2022), тя разказва за Хируко, оказала се в скандинавските страни, когато не само родината й изчезва, а с нея и всеки спомен за нея. Хируко измисля свой „пански“ език, съчетаващ норвежки, датски и шведски, който да й позволи да общува и тръгва да търси свои сънародници и каквато и да е следа от своята страна. Но преди да бъде търсене на ястия, културни практики, обичаи и сънародници, фантазията за катастрофата е фантазия за езика, езикова фантазия и фантазия за катастрофата на езика. И този момент ясно присъства в „Пратеникът“.
Въпросът за езика винаги е занимавал Тавада, до такава степен, че някои критици като Йонаха Кейко виждат езика като един от постоянните главни герои на писателката.[9] Тавада е разкривала, че харесва един пасаж от Валтер Бенямин, който гласи: „ако лампата и планината, и лисицата не съобщаваха себе си на човека, как би могъл той да ги назовава? Но той ги назовава; той съобщава себе си, като назовава тях“[10]. Назоваваме нещата, изразявайки себе си. Което не означава, че нещата и това, което се случва в нас, вече имат име, напротив, името трябва да бъде измислено, изобретено. Тази задача води до неспирни езикови експерименти още от най-ранните творби на японската писателка. В „Пратеникът“, както и в трилогията след това тази тенденция е дори засилена. Особено видимо е това в разказ като „Необятният Идатен“, където йероглифите са разглабяни и сглабяни, въвеждайки неспирно нови смисли. Това внимание към езика в нито един момент не изглежда като самоцелна игра. Играта, разглобяването, експериментирането с езика в „Пратеникът“ показват, че всяка катастрофа е и катастрофа на езика. И точно затова преработването както на случилото се, така и на това, което може да се случи, трябва да мине през работа върху езика. Защото измислянето наново, пресъздаването на езика е начин да се справим с катастрофата. Пратеникът на Тавада Йоко може би идва, за да ни донесе това съобщение.
Йоко Тавада, „Пратеникът“, прев. от японски Мартина Неделчева, изд. „Изток-Запад“, С., 2025
[1] Амелия Личева, „Бъдещето според Йоко Тавада“, Литературен вестник, бр. 25, 25.06-01.07.2025, с. 3.
[2] Йоко Тавада, Антитрева, прев. Цвета Софрониева, София: ФО, 2023.
[3] Виж Йоко Тавада, „Отражението“, прев. Магда Фогел, Литературен вестник, бр. 26, 17-23. 07.1996, с. 16, Йоко Тавада, „Разказвачи без души“, прев. Мария Каро, Литературен вестник, бр. 11, 24-30.03.1999, с. 14.
[4] Специални броеве на литературнокритически списания за нея излизат през 2004, 2006, 2020, 2021 г. За западната й рецепция, виж Doug Slaymaker (ed.), Tawada Yoko: On Writing and Rewriting, Lanham: Lexington Books, 2019.
[5] Кимура Саеко, Соно ато но шинсайго бунгаку-рон (Литературата след Фукушима, втора част), Токио: Сейдоша, 2018, с. 88.
[6] Интервю с Тавада Йоко, Нихон кейдзай шинбун, 19.11.2014, вечерно издание; и също, интервю с Тавада Йоко, Токио шинбун, 02.12.2014, вечерно издание.
[7] Йоко Тавада, Антитрева, цит. съч., с. 14.
[8] Сп. Хон, ноември 2014, с. 5.
[9] Йонаха Кейко, „Айда о мегуру арегори“ (Алегория за междината), В: Тавада Йоко, Ину муко ири (Кучето жених), Токио: Коданша, 2004, с. 138.
[10] Валтер Бенямин, „За езика изобщо и за човешкия език“, прев. Мария Добревска, Кайрос, София: КХ, 2014, с. 11.
