За спокойствието на българската литература да бъде европейска литература
Йоанна Елми
Между Алековото „Европейци сме ний, ама все недотам“ и Господиновото „спокойствието да си българин“ стоят 109 години: Бай Ганьо излиза през 1895 г., есето на Георги Господинов в „Дневник“ – през 2004 г. Обичам тези есета от колонката на ГГ, млади, остри, безсрамно избуял талант, преди да се превърне в добре поддържана и обгрижвана градина. Често ги препрочитам.
„Иска се да изкрещиш гордостта си, да обявиш публично патриотарство, да се тупнеш по гърдите, да покажеш превъзходство. Което само демонстрира външния, компенсаторен характер на подобно гордеене“, пише Господинов и неговото изречение всъщност е разтвореният цвят на пъпката, есенцията на Ганьовото „Булгар, Булгар!“. Още двайсет години по-късно, през 2025 г., получавам предложение от Тодора Радева и нейните „Литературни разходки“ да водя разходка. Темата е България и Европа, денят – хлъц! – девети май.
Подобни теми имат страхотен потенциал да се превърнат в патетична сатира, в компенсация или обратното, в неспокойствието да си българин. Изпитвам еднакво неудобство спрямо хората, които величаят каквото и да било и хората, които го оплюват и отричат. Какво означава България и Европа, какво означава европейският път на България, какво е 9 май в България изобщо, освен поредното нещо, за което да се скараме?
На всичкото отгоре поканата съвпада с период в скромната ми кариера на журналист, в който отчаяно се опитвам да убедя западни редактори и журналисти, че българските истории са важни наравно с всички други и могат да бъдат разказани през нещо различно от призмата на обичайните клишета за България – корупция, бедност, тъга, екзотика, мистика, пафти. Добре де, хубаво, казват ми, всичко това е много интересно, но има ли как поне да напишете и нещо за Русия, по възможност като лично мнение?
Всъщност зад тези опасни теми и клишета стои вечният въпрос: как да я разкажеш „тази земя, която прилича на протегнати между Изтока и Запада, вплетени една в друга длани“ (Светлозар Игов). „Таз земя пределна/ между сегашния и някогашний свят/ на синура между възток и запад“ („Кървава песен“, Славейков). „Тази страна – праг между Изтока и Запада,/ кръговрат на войни и бедствия,/ дето хората живеят за кора хляб и педя земя“ (SOS, Багряна). Този въпрос стои особено пред новото, „младо“ поколение не само защото сме неопитни, а и защото живеем между тук и там, между Изток и Запад, защото влизаме спокойно в света, с арогантността на младия, свободен човек, и както повечето свои млади съвременници, отхвърляме двуполюсните империи, идеологии и всичко друго, спрямо което светът – и тези преди нас – са свикнали да мерят себе си.
Въпросът изниква отвсякъде, като в онези игри, в които нещо се показва от една дупка, а ти трябва бързо да го праснеш с чук. Когато правиш изкуство, когато пишеш роман, когато пишеш разказ, когато говориш пред публика извън страната, когато говориш с хора в България, когато правиш журналистика, когато се представяш някому, и когато трябва да водиш литературни разходки. Как да разкажем себе си?
Езикът като национална държава
Светлозар Игов пише, че въпросът европейци ли сме, или не сме, е сред основните проблеми на българското самосъзнание. България е близо до люлката на демокрацията, до духовното наследство на Древна Гърция, Рим и християнството. Но като географска периферия и европейски щит към Ориента е всмукала в себе си много етнически, верски и културни елементи от Изтока. Игов посочва и разкъсването на църквата и последвалите от това два европейски модела – Europa Romana и Europa Orthodoxa, изтъквайки, че Europa Romana си „присвоява“ културното право да бъде Европа. Живелите по време на Османската империя се смятат за живели в друго, неевропейско историческо време. Това е не само интернализирано светоусещане, но и налагано отвън, от западна страна.
Игов подчертава, че други части на Европа също се преживяват като периферии – в Испания, Скандинавието, Русия също има периоди на „изравняване“ с европейското. Дори държавите в сърцето на Европа се „равняват“ една на друга – ренесансова Италия вдъхновява цяла Европа, Франция и Англия се гледат една друга като образци, Германия отхвърля класицизма на Франция и така нататък. Комплексът или съзнанието за периферност, за изключителност, са точно толкова силни например в Норвегия, колкото и в България, просто с обратен знак. Наскоро научих думата scanguilt (от scandinavian – скандинавска и guilt – вина): вината за това, че живееш в едни от най-богатите държави в света и въпреки това понякога се чувстваш нещастен, въпреки че други хора по света живеят в бедност, войни, глад. Норвежците, оказва се, са направени от вина по свой начин.
„Кръстопът, земя-мост, множество чужди нашествия, войни, робства и съперничества – трудно създаване на материална цивилизация. Затова по-важна от земната държава винаги е била държавата на духа и словото. То се оказва най-жилавата народностна институция, най-неуязвима срещу нашествията и разрухата. Словото за българите е било едно от основните средства на народната памет и историческо съхранение, имало е етникосъздателни, крепителни и държавнотворчески функции. Било е нашата неунищожима държава през вековете“, пише Игов. Вероятно затова и разказът за българското, какво точно е то, къде принадлежи, в каква кутийка можем да го напъхаме, е толкова труден и същевременно толкова важен за всеки един от нас. Една от причините е, че на много от нас липсват малките истории, които разказват голямата история.
Липсващата история, липсващите истории
Начинът, по който масово мислим и разказваме българската история (и донякъде литература) е застинал някъде в края на XIX в., когато в Европа – и България – за пръв път се появява масово, институционализирано образование, което е необходимо за нуждите на новосъздадените национални държави. Гражданите трябва не само да са способни да четат и пишат, за да бъдат активни участници в новите общества на индустриалната епоха (процентът грамотни българи след Освобождението е много нисък, но такъв е и в цяла Европа), а и да бъдат обучавани в лоялност към нацията и новия пантеон от национални герои, празници, ритуали. Масовото образование е необходимо не на последно място, за да бъдат гражданите готови да умрат за нацията в случай на война – Европа е пристрастена към войните, които продължават и след Френската революция и кулминират в двете световни войни.
Подобен е процесът в повечето европейски държави: по време на Рисорджименто в Италия (периодът на национално обединение, подобен на Възраждането, обединението на Италия) фокусът е да се създаде обща национална система, която да изгради модерната италианската идентичност; във Франция Наполеон прави мащабни реформи в администрацията на цялата държава, които остават и след падането на Империята; в края на XVIII и началото на XIX в. Прусия също прави огромни образователни реформи, в рамките на които се ражда и Хумболтският образователен модел. С оглед на тази хронология България нито закъснява, нито е периферия: напротив, следвайки своята хронология и отделяне от собствената империя, тя е част от европейските процеси на съвремието.
За съжаление обаче не учим за Братя Миладинови и техните етнографски обиколки, като ги сравняваме например с Братя Грим или работата на шотландския поет Джеймс Макфърсън, или с усилията на украинския филолог Виктор Григорович, от когото българските братя всъщност се вдъхновяват за събирането на фолклорни песни и материали. Българското възраждане и неговата литература не се изучават в рамките на една по-широка европейска история на постоянен обмен, междуезичен разговор на идеи, мотиви и процеси. Патриарх Евтимий, Паисий, Петър Берон, Раковски, Каравелов, Ботев и Вазов – който черпи вдъхновение за своя национален роман от Виктор Юго, – творят в национален вакуум, в който не се случва нищо освен гордост, геройства и патриотизъм. Което още повече засилва усещането за изолация, периферност, незначителност.
Травмата на войните
Върху Паметника на разстреляните поети, който се намира на ул. „Ангел Кънчев“ 5, са изредени редица имена на автори от следосвобожденския период и периода до 20-те години на XX в. Христо Ботев, разбира се, Иван Хаджийски, Димчо Дебелянов, Гео Милев. Всичките силно повлияни от европейските процеси и идеи на времето си, независимо дали става дума за Ботев, който се вдъхновява от Чернишевски и Тургенев, или за Дебелянов, който е силно повлиян от френските символисти (превежда Бодлер и Верлен) и Едгар Алан По. Гео Милев е особено ярко явление в българската литература: превежда стихове от руски, Ницше от немски, борави свободно с четири езика освен български, съвременник на европейските движения най-вече от междувоенния период в Германия, което му помага да привнесе немалко култура в България и да гради мостове между локална и европейска литература.
Надали има българин, който да не знае как загива Ботев. Марксистът Хаджийски, вдъхновен от Льобон и критик на фройдизма, расизма, фашизма и теософията, умира като военен кореспондент в сражение с части на СС дивизията „Принц Ойген“ по време на Втората световна война. Дебелянов загива на фронта на Първата световна, а стихотворението му „Един убит“ говори интертекстуално с големи произведения като „На Западния фронт нищо ново“ на Ерих Мария Ремарк и вдъхновява поети като Атанас Далчев и Багряна да поемат в по-интроспективна посока. Гео Милев е осъден на затвор и хвърлен в масов гроб през 1925 г. Родени в България, загинали във – и за, заради – Европа.
Ярък и често пренебрегван представител на този период е и Александър Вутимски, чиито стихотворения са силно леви и пращят от гняв срещу нарастващите неравенства и несправедливост в цяла Европа. Комунизмът привлича все повече поддръжници, като освен Вутимски ехо на идеологическите дебати на времето можем да намерим и в стиховете на Смирненски и Вапцаров например. Именно Вутимски нарича Европа „хищница“, която „губи дъх от разрушения, / за стотен път под бойни знамена“. Както при Вутимски, така и при Дебелянов имаме силно антивоенна линия, раз-героизиране на войната, което е характерно за произведенията от Европа по това време и е в силен контраст с патоса на националната литература.
От началото на новия век до края на Втората световна война българските писатели и поети се занимават не само с национални, а и с европейски, световни, общочовешки въпроси. Димов, последовател на Анри Бергсон и Фройд, става майстор на психологическия и социалния роман именно в тези години, а книгите му се ангажират с широки политически и екзистенциални въпроси. „Поручик Бенц“ (1938) изследва присъствието на германски войски в България по време на войната, вплитайки разказ за идентичността и съучастието. „Осъдени души“ (1945) е вдъхновена от престоя му в Испания и използва Гражданската война за драматичен декор на обсебващата любов между Фани и отец Ередиа. Атанас Далчев, силно повлиян от междувоенна Германия, психоанализата и модерния реализъм, пътува и живее в Рим, Париж и Лондон, преди да се върне в България. Парижките му стихове говорят за отчуждението на емигранта, чужденеца от света, за безпътицата, за борбата между добро и зло.
Травмата на комунизма
Българската травма е европейската травма. Отличава се само по своите регионални особености. След две световни войни, две национални катастрофи, загуба на територии и масова вътрешна миграция и бежански войни, спомени от които вероятно и до днес има в няколко поколения назад у всяко българско семейство, България стига до руска окупация, народен съд, избиване на интелигенцията.
Къщата на Далчев е разрушена при съюзническите бомбардировки над София, а по-късно изгаря напълно. Далчев се мести да живее с цялото си семейство в една-единствена стая в съседната сграда. След като отказва да влезе в Комунистическата партия, той е уволнен и безработен в продължение на 5 години, през които оцелява с преводи на европейците Гьоте, Паскал, Лафонтен, Монтен, Стендал, Пушкин, Чехов, Лорка и други. Реабилитиран е едва след 1989 г.
„Тютюн“ на Димитър Димов, който разказва историята на идеологическите напрежения и обрати в предвоенните години, е подложен на жестока идеологическа ревизия и редакция. Талев е изключен от писателските съюзи и обвинен за политически опасен, като два пъти е изпращан в трудов лагер, където здравето му сериозно се влошава, а втория път едва не умира. След това е изпратен в изгнание, където и завършва епичната си тетралогия. През 50-те е реабилитиран от комунистите, получава награди и му се разрешава да публикува.
(следва продължение)
