Венета Стоева
„Дали тя, девойката, е аз? Дали аз съм тя?“ – този въпрос си задава Ани Ерно, връщайки се близо 60 години по-късно към своето Аз от лятото на 1958-а в романа „Момичешка памет“, издаден на български език миналата година в превод на Мария Коева. Френската авторка, удостоена с Нобелова награда за литература за смелостта и клиничната прецизност, с която разкрива корените, отчужденията и колективните ограничения на личната памет[1] през 2022 г., е сред ключовите имена в областта на автофикцията. Ерно дори създава свой собствен жанр – авто-социо-биография (фр. auto-socio-biographie), за да характеризира творчеството си не просто като преразказване на лично преживяното, а като автобиографизъм със социално значими елементи, наблюдения върху френското общество от втората половина на XX в., неговите вкусове, нрави, виждания и т.н., предадени чрез личния опит на писателката. Лишени от почти всякакъв израз на сантименталност и въздържащи се от навлизане във вътрешния свят на Аза, книгите ѝ успяват да откроят важни обществени тенденции и общочовешки проблеми, някои от които продължават и до днес, като на фокус често са „женските“ теми.
„Момичешка памет“ е именно такъв роман, който поставя в центъра женската действителност и гледна точка. Той проблематизира несправедливостта и унижението, на които младата Ани Ерно (тогава Дюшен), както и навярно много други момичета от съвремието ѝ и след него, са били подложени. Книгата възстановява спомените на вече възрастната авторка за летния лагер от далечната 1958-а, по време на който осемнайсетгодишното момиче се влюбва за първи път и преживява първите си интимни моменти. Противно на всякакви романтични представи обаче, тези събития не са съпътствани от радостни емоции, нито от жестове на обич и нежност, напротив – с неподправен, ясен и директен изказ Ерно разказва за сексуалните посегателства, на които е станала жертва, тогава все още неосъзнаваща сериозността на случващото се, последвани от горчиви подигравки и грубо отношение, като изобличава както първичността, наглостта и перверзността на мъжете възпитатели от лагера, така и лицемерието и озлоблението на момичетата.
Любовта, за която писателката говори, няма предистория, тя се заражда вследствие на физическия ѝ контакт с главния възпитател в лагера – въпросния Б., който ще остане в съзнанието ѝ десетилетия след събитията, описани в книгата. Физически контакт, светкавично прераснал от танци и целувки в сексуално насилие, задоволяване на мъжа без съгласие, но и без съпротива от страна на жената, в случая – момичето. Ерно описва едно превърнало се почти в универсално женско преживяване, като чрез личния си опит коментира психологическия аспект на травмата – в момент на пълно незачитане на личността и желанията ѝ тя се чувства не като жертва, а като „избраница“: „Не ѝ се вярва, че я е предпочел – че тя е негова избраница – измежду всички“[2].
И въпреки че авторката спестява на читател(к)ите си подробности за начина, по който се е чувствала в онзи момент, болката от осъзнатата постфактум възможност да се предотврати неприятният „инцидент“ се усеща през страниците. Като естествен резултат от тази макар и нежелана първа в живота интимна близост, тийнейджърката се влюбва. За Б. обаче въпросната сцена няма никаква сантиментална стойност и той без задръжки я пресъздава и с други момичета. В същото време други мъже също си позволяват интимности с младата Ани Дюшен, отново без да считат за нужно да получат нейното съгласие, а на всичкото отгоре ѝ се налага да търпи болезнени подигравки и прякори от останалите в летния лагер.
След тази своеобразна изповед, която писателката дори назовава „освобождение“, тя успява да се припознае в образа на ранната си и неопитна версия, сякаш вербализирането на травмата ѝ помага да я приеме като част от миналото си. Така началният въпрос „Дали тя, девойката, е аз? Дали аз съм тя?“[3] получава своя отговор – „В състояние съм да кажа: тя е аз, аз съм тя“[4]. Въпреки това „сливане“ на осемнайсетгодишната Ани Дюшен и възрастната Ани Ерно, авторката все пак се разграничава от младото си Аз, като през целия разказ използва третоличната форма.
Относно стила Ани Ерно е известна със своето „равно писане“ или „равен почерк“ (фр. écriture plate), на който са присъщи липсата на сложен синтаксис, отказът от романизиране или украсяване на реалността, както и по-опростената лексика. При превода обаче прави впечатление наличието на по-архаични и необичайни думи и изрази, някои от които се срещат в текста многократно, като „прежни“, „лелеяни“, „билидъвче“, „своего рода“, „петимна“ и др. Към този не съвсем подходящ стилистичен избор се прибавят и известен брой грешки и пропуски от страна на редактора и коректора – правописни, пунктуационни и граматични. Ако тези грешки са малко или много пренебрежими, въпреки скромния обем на книгата от едва 120 страници, то към края ѝ, на страница 116 и 117, е налице очевидно недоглеждане от страна на екипа, а именно два откъса на едни и същи изречения, за които преводачката явно е имала два варианта, като едното от изреченията дори не е завършено.
„Момичешка памет“ е смела и много необходима на съвремието ни книга, повдигаща в по-тесен план така актуалната в наши дни тема за сексуалното насилие над жени и вредите от някои аспекти на патриархалните традиции, а в по-широк – проблеми, свързани с отношенията между хората, липсата на солидарност, лицемерието, чувството за срам, както и ключовото за романа примиряване с миналото. В книгата си Ани Ерно говори от името на много други жени, станали жертви на перверзни актове, на базата на собствения си злощастен опит, като се опитва да пресъздаде мислите и емоциите на „момичето от 1958-а“ и описва травматичните сцени и униженията, на които е била подложена, с точност и директност. Остава да се надяваме, че романът ще попадне в ръцете не само на жени като Ани, но и в тези на мъже като Б.
Ани Ерно, „Момичешка памет“, прев. Мария Коева, изд. „Фама+“, С., 2025
[1] По думите на журито.
[2] Ани Ерно, „Момичешка памет“, прев. Мария Коева, изд. „Фама+“, С., 2025, с. 36.
[3] Пак там, с. 14.
[4] Пак там, с. 66.
