Лилия Трифонова
На 23 април вечерта беше открито десетото издание на фестивала „Литературни срещи“, организирано от фондация „Прочети София“. Началото на фестивала, чието заглавие тази година е „Дистопии и съпротива“, беше поставено с разговора на литературоведа доц. Дарин Тенев със световноизвестната писателка Саяка Мурата, а преводът се осъществи благодарение на Албена Тодорова. Дарин Тенев откри разговора с това, че Саяка Мурата е явление в световната литература, че тя е определяна като авторката, която е успяла да пробие стената на Харуки Мураками.
Преди по-малко от седмица най-скорошният ѝ роман, преведен на английски – „Изчезващ свят“, е влязъл в краткия списък на американската награда за научна фантастика и фентъзи. Това е първата авторка, която е номинирана в краткия списък за тази награда. Още с това въведение разговорът беше поставен в широк контекст: Саяка Мурата като успешна съвременна писателка, но и като авторка, през чиито книги могат да се мислят едни от най-важните въпроси на днешния свят – за нормата, еднообразието, човешкото, дистопията, тялото, табуто, насилието и ролята на литературата.
Първата тема, която Дарин Тенев постави, беше свързана с уеднаквяването и хомогенизацията. Той тръгна от разказа „Културен шок“ от сборника „Вяра“, където съществуват два града – Еднообразие и Културен шок. В Еднообразие всичко е подчинено на еднаквостта, дори лицата на децата се променят чрез операция, за да заприличат на лицата на възрастните. Тенев свърза този сюжет с по-широката проблематика в романите на Мурата, където често се поставя под въпрос натискът на обществото да произвежда еднакви, удобни и разпознаваеми хора. Въпросът му беше дали съвременното настояване върху индивидуалността не е само повърхност, зад която продължават да действат силни процеси на хомогенизация. Саяка Мурата отговори през личен спомен. Тя разказа за есе, озаглавено „Приятност“, в което се връща към ученическите си години. Тогава нейна учителка ѝ казва, че е важно човек да има характер и индивидуалност, защото именно хората със свои особености ще изграждат бъдещето. Този спомен я кара да мисли индивидуалността като нещо красиво, дори като възможен идеал. За Мурата многообразието от индивидуалности може да бъде хармонично и да изтъкава социална тъкан, в която съвместното живеене е възможно. Но тя веднага усложни този оптимистичен образ. Индивидуалността, каза тя, има две страни: от една страна, може да бъде идеална същност, чрез която човек се проявява; от друга – може да се превърне в предразсъдък, изкривяване, авторитарност или форма на насилие. Именно това напрежение между свободата на особеното и опасността от неговото израждане е сред темите, които я занимават напоследък.
Следващият голям въпрос беше какво означава да бъдеш човек. Дарин Тенев направи връзка между „Провалът на човека“ на Дадзай Осаму и „Жената конбини“ на Мурата, чието оригинално заглавие може да се преведе като „Човекът конбини“. В този контекст той попита дали героите на Мурата не поставят под съмнение самата идея, че да си човек непременно е нещо добро. Отговорът на писателката отново тръгна от детски спомен. Тя си припомни анимация, в която семейство чудовища иска да се превърне в хора. Тази история ѝ повлиява силно и по-късно, когато става писателка, започва да създава герои, които бързат да станат хора, но в този стремеж често се превръщат в нещо друго. За нея думата „човек“ е дума на копнежа, но и дума, която трябва непрекъснато да бъде поставяна под въпрос. Мурата сподели, че в книгите ѝ има персонажи, които отиват в планината и се връщат подивели, сякаш в тях се събужда нещо първично. Тя обясни това с усещането, че във всеки човек има диво животно, което също е част от човешкото, макар често да не сме се срещали с него.
Особено важна част от разговора беше посветена на начина, по който Мурата разказва. Дарин Тенев отбеляза, че в много от произведенията ѝ разказът е в първо лице, но това първо лице не създава усещане за цялостен и стабилен субект. Напротив, между разказващия и разказания аз има странна дистанция, пукнатина, разцепление. Мурата обясни избора си чрез образа на камерата. Когато пише, тя си представя, че създава камера, която съществува само в тази история. Тази камера е погледът на разказвача – поглед, възможен единствено чрез него и чрез конкретния разказ. Именно през такава перспектива обикновените неща, привичното и ежедневното изведнъж започват да разкриват ужасяващ силует. Този отговор беше особено точен ключ към цялото ѝ творчество: страшното при Мурата не идва непременно от фантастичното, а от това, че всекидневното се измества съвсем леко и показва своя скрит, безпощаден образ.
Оттук разговорът естествено премина към дистопията. Тенев припомни произведения като „Убийствено раждане“, „Изчезващ свят“ и разказите от „Вяра“, които често се четат като дистопични. В тях са представени общества, чиито правила изглеждат шокиращи: раждането може да бъде обвързано с право на убийство, човешките останки могат да се изяждат от близките, а погребението да изглежда грубо или неучтиво. Но самата Мурата в свои интервюта е казвала, че невинаги знае дали тези светове са дистопии или утопии. В отговора си тя подчерта именно тази двусмисленост. Според нея част от читателите не възприемат тези светове като бъдещи кошмари, а като образ на света, в който вече живеем. Когато се смени структурата, когато перспективата се размести, безпощадността на човешкото се оголва. Така литературата не непременно предсказва бъдеще, а прави видимо настоящето, освободено от обичайните утешителни образи – любов, морал, нормалност, въображаем ред.
Темата за времето задълбочи разговора. Тенев попита как Мурата мисли бъдещето и миналото, след като нейните книги често не се занимават пряко с конкретни исторически събития. Писателката отговори, че световете, които създава, са свързани със силно желание да бъде разрушен или оголен начинът, по който азът пребивава в настоящето. Но това настояще никога не е само „сега“. В него има натрупвания, пластове време, които човек не винаги може да усети. Героите ѝ съществуват именно в такива наслоявания. Тя каза, че книгите ѝ са за Япония и за японското време – не като конкретна историческа дата, а като течение, което идва отдалеч и което героите не могат да напуснат. Дори когато авторката не контролира напълно романите си, самите романи сякаш контролират персонажите чрез това по-голямо време, което е по-силно от отделния човек.
Следващата тема на разговора беше свързана с трансгресията и табутата. Тенев отбеляза, че в творчеството на Мурата често се проблематизират сексуалността, смъртта, храненето, човешките останки. Сексът е представен като средство за възпроизводство, а не като удоволствие; телата на мъртвите могат да бъдат материал, месо, дреха, засяга се темата за канибализма. Така в нейните произведения се нарушават граници, които обществото обикновено пази като недосегаеми. На въпроса дали има неща, за които не бива да се пише, Мурата отговори, че не ѝ е хрумвало да мисли така, макар да има теми, към които човек трябва да бъде внимателен. Тя описа писането като лаборатория, вивариум, в който попадат различни човешки части и започват да се сглобяват по нов начин. Понякога нещо счупено в човека може да бъде съживено в друга форма. Това беше един от най-силните образи на вечерта: романът като място, в което разпаднатото човешко се събира отново, но вече не според познатия ред.
Мурата говори и за верността към романа. Когато пише, понякога усеща, че историята я влачи за косата през страшни места, но тя трябва да остане вярна на онова, което е видяла там. Дори когато собственото ѝ съзнание не може предварително да си представи някои неща, романът я отвежда до тях и писателската задача е да не предаде това преживяване. В тази формулировка литературата се яви не като безопасно пространство на измисляне, а като риск, като преминаване през ужас, на който авторът трябва да устои.
Последният въпрос на Дарин Тенев беше свързан с „Чужденецът“ на Албер Камю – книга, която Мурата често търси в книжарници в чужбина. Тенев попита дали можем да четем „Чужденецът“ на Камю като дистопия и какво е мястото на чужденеца в дистопията като жанр. Мурата разказа, че е препрочитала „Чужденецът“ толкова много пъти, че в един момент е започнала да я възприема не като книга, а като ястие. За нея „Чужденецът“ не е дистопия, а уют, среща с отдавна чакан човек. Дори самото японско заглавие ѝ носи усещане за близост, а не за отчуждение. Този финал беше особено подходящ, защото върна разговора към една от основните теми на вечерта: чуждото, различното, нечовешкото или странното не са непременно външни на нас. Понякога именно те ни дават най-силното усещане за разпознаване.
Срещата завърши с усещането за силно авторско присъствие, което разклаща установените категории и превръща четенето в преживяване, разположено на границата между разпознаване и тревожна несигурност. Именно затова събитието беше толкова вълнуващо: Саяка Мурата напомни, че литературата има способността не просто да измисля други светове, а да оголва нашия собствен свят до степен, в която той започва да изглежда едновременно непознат, ужасяващ и болезнено истински.
