Сречко Косовел е роден в семейството на учителя и хоров диригент Антон Косовел и съпругата му Катерина. На 11 години публикува първия си текст в детското списание »Zvonček« („Камбанка“), в който описва Триест – град, заемащ специално място в неговия свят. Родителите му – почитатели на изкуството – го водят на театър и концерти там, срещат се с приятели със сходни интереси. През 1916 г. Сречко учи в Любляна, участва в литературни кръжоци и създава ученическия вестник »Lepa Vida« („Хубавата Вида“), около който събира млади автори, но изданието прекъсва заради финансови затруднения. През 1920 г. реагира остро на опожаряването на словенския Народен дом в Триест – събитие от голямо национално значение. През 1922 г. е приет за студент по славистика, романистика и педагогика във Философския факултет на Люблянския университет. Сътрудничи на авангардното списание »Trije labodi« („Трите лебеда“), основано през 1921 г. в Ново место. Организира литературно-драматически кръжоци, сказки и четения в Любляна. През 1925 г. заедно със свои връстници поема редакцията на списание »Mladina« („Младеж“). Подготвя и стихосбирката си »Zlati čoln« („Златен кораб“), останала непубликувана.
Творческият живот на Косовел е кратък, но изключително интензивен: обхваща направленията импресионизъм, експресионизъм, футуризъм, конструктивизъм и зенитизъм. Въпреки че самият той се определя като конструктивист, до края на живота си пише както традиционна, така и авангардна поезия, придавайки много по-голямо значение на втората. В началото на поетическата си кариера подражава на словенския авангардист Антон Подбéушек, който бележи възхода на футуристичния авангард, силно повлиян от италианския футуризъм, „непознаващ границата между грозното и красивото“ – според Косовел. Във футуристичните си стихотворения, печатани в »Lepa Vida«, пробва различни техники на визуално писане, смесване на мастило и цветни бои.
Импресионистичната лирика на Косовел призовава за връщането на лирическия субект обратно към природата – по-точно към среда, в която човекът все още може да се припознае и да се слее със самия себе си, доколкото в модерното отчуждено общество това вече не е възможно. Неговият импресионизъм, от една страна, е изпълнен с вярност и интимна любов към средата, с която поетът (или читателят) се идентифицира, от друга страна обаче в лириката му вече се усеща, че скъсването с обществото (за съжаление) е невъзможно и за модерния човек това е по-скоро утопичен блян, отколкото реална възможност. Времето, в което живее Косовел, обяснява неговата сериозна обществена ангажираност. През 1918 г. словенците от областта Приморска принудително са обявени за италиански граждани, а през 1920 г. е опожарен Словенският народен дом (и много други обекти, собственост на словенци) в Триест. В стихотворения като „Мрачните борове“ поетът изразява тревогата си от несправедливото отнемане на изконното пространство на словенците и жестоките репресии, засегнали земляците му.
Експресионизъм при Косовел се появява за първи път през 1921 г., когато в писмо до свой приятел той описва една пощенска картичка и я определя като „експресионизъм на комбинацията“. Въпреки че е смятан за типичен представител на направлението, той по-късно се разграничава от него, не приемайки алиенацията, която препречва пътя към истинска революция. Освен това експресионизмът осъществява деконструкция само на езиково, а не на обществено равнище, което би било полезно за бъдещите поколения (и каквато е целта на конструктивистите). Но поетът не отрича напълно движението, а го осмисля като „подстъп към модерното изкуство“. Според него то ще дойде с „революционния конструктивизъм, който ще утвърди нови ценности за човека и обществото върху руините на войната“.
Сречко Косовел се самоопределя като конструктивист (стихотворението му „Екстаз на смъртта“ е преход към тази поетика), но конструктивизмът му преминава през два периода. Някои свои стихотворения пише под влиянието на зенитизма (от името на авангардното списание „Zenit“) и те на практика са по-близки до футуристична езикова игра, отколкото до конструктивизма в руския му вариант. По-късно нарича тези творби „зенитистки щрудел“ или „комплекси“, защото са поезия на езика и са изградени на принципа на монтажа. Зенитистките опити могат да се сравнят с футуристичните текстове на Маринети. След като Иво Грахор – негов приятел – се връща от Русия, разбирането на Косовел за конструктивизма се променя. Той си дава сметка, че изкуството не се основава само на революция в езика, нито на разрушаване и отхвърляне на традицията, а на нов концепт за света, основан върху етична революция на човечеството. Конструктивизмът едновременно събаря и гради. Творбите на Косовел, написани в този стил, са сред върховете на европейския литературен авангард. Течението вече не е празна езикова игра, а се основава на идеята, че всяко стихотворение има точно определен смисъл – стремеж към нова култура, която ще слее човека с природата. Поетът се стреми към единение на съдържание и форма; творбата се превръща в органичен конструкт, разгръщащ се в пространството. Сречко пише за „растеж на буквите в пространството“. Сред творците, повлияли му най-вече през този период, са Владимир Татлин с концепцията за паметник на Третия интернационал, Ел Лисицки, Наум Габо, Иля Еренбург и Казимир Малевич.
Сречко Косовел създава неологизма „конс“, с който назовава своите пространствено изградени стихотворения. Самото значение на думата най-вероятно се свързва с понятия като: конструктивност, конструктивизъм, конструкт, но причините за дефинирането на тези творби със своеобразната абревиатура „конс“ трябва да се търсят и другаде – в характерните за руския и европейския конструктивизъм съкращения. „Конс“ преосмисля художественото произведение като „предмет“, а не като „произведение на изкуството“ (Kunstwerk). Такова разбиране се противопоставя на традиционния възглед за изкуството като композиция и въвежда нов структурен принцип. Така конструктивизмът се отделя от други авангардни течения, които водят главно до „разрушаване“ на традицията, докато той цели нейното ново изграждане – изкуство, което служи на новия човек (или, по собствените му думи, на човечеството).
Косовел борави и с друго оригинално понятие: „подвижна философия“, обяснявайки го така: изкуството има не само пряко значение за хората, а и косвено; движението преминава от индивидуалността на художника към индивидуалността на читателя, там отново поражда движение и се разпространява към други индивидуалности. По този начин то обхваща целия живот и влияе върху всички хора. Съдържанието и формата вече не са автономни, а образуват органично цяло. С тяхното съчетаване стихотворението се доближава до природата на човека. За пълното разбиране на тези текстове не е достатъчно само слушане; трябва да се използва и окото. По този начин стихотворението се отклонява от традиционното линейно четене (отляво надясно) и въвежда нов начин на възприемане. Косовел използва инженерни скици, геометричен материал и пространствено разпределение на текста – понякога надолу, понякога надясно или в центъра – и така налага основното изискване на литературния конструктивизъм. По този начин поезията се издига над традиционната лирика с нейната линеарност.
Друго понятие в творчеството му е „остранностяване“. То е елемент в авангардната поезия, който регистрира всяко отклонение, резултат от променена перспектива към време и пространство – деформация, разместване, нарушаване на норма и т. н., както в текста, така и в неговото възприемане. В поезията на Косовел това се проявява чрез вмъкване на импресионистични елементи в конструктивистични текстове: целта е чрез иронизиране на традиционното стихотворение критически да се осмислят обществените норми. Създава се и едновременност на различни събития – например „бърз влак на виадукт и цветя на прозореца“ – което поражда ново разбиране за време и пространство като взаимопроникнати и неделими. В този смисъл Косовеловите „конси“ са архитектурно изградени стихотворения, които обаче съвсем не са лишени от смисъл, макар че за непознатия читател често изглеждат абстрактни и неразбираеми.
През 1925 г. пише свой конструктивистки манифест, насочен срещу дадаизма и футуризма и застъпващ се за художествения конструктивизъм.
Последните години от живота си Сречко пише социално-революционна поезия, наречена „Интеграли“. За разлика от аполитичните „конси“, тя е напълно политически оцветена поезия, насочена към работническата класа. Появява се след „завой наляво“, когато прочита трудовете на Маркс и Ленин. „Интегралите“ са предназначени за публично четене и за разпространение на революционен дух и лява идеология.
Въпреки краткия си живот, Сречко Косовел създава немалко творби за деца и юноши, където доминира мотивът за слънцето и погледът е обърнат към дребните, прости неща от всекидневието на хората и животните.
След литературна вечер в Загоре през февруари 1926 г. Сречко изпуска влака за Любляна и прекарва нощта в студена чакалня, където настива тежко. Вследствие на простудата развива грип, който се усложнява в менингит. Умира на 27 май 1926 г. едва на 22 години. Няколко месеца преди смъртта му се появява негласна забрана на неговата публична дейност поради нарастващата му политическа ангажираност.
С тази публикация, посветена на стогодишнината от смъртта на Сречко Косовел, българският читател се запознава за първи път с образци от неговата поезия.
Срéчко Косовéл
С Т И Х О Т В О Р Е Н И Я
Ecce Homo
Говоря с теб, но съм ти чужд.
Сянката избуя в хиляди сенки.
В тях не се разпознавам сам.
Как да ти кажа къде съм? Не знам.
Студена пепел лежи над сенките.
Опънати нерви от абстрактните форми
на моето его.
Бог. Но кой го е виждал него?
Едно остава: жажда за Правда и Спасение.
Едно е свято: Обикновеното и Вечното.
А над нас –
меланхолия на сивите павета,
мъртъвци, които не щете да умрете.
П. П. Знам, вие трудно ще го разберете.
Смехът на крал Даде
Указ № 35:
Изведнъж се оказа,
че червената вечерна заря
е опасна за държавата.
Затова се затваря вечерната
заря всеки път,
когато се покаже
в черното море.
Върху златна мозайка в гробището
бляскаво свети червената
заря.
Самотен кон се разхожда
в полето.
Магията на зарята!
Конят е меланхоличен.
Конс: Котка
Котката скочи през прозореца.
Скочи върху пианото.
Засвири и се учуди:
когато скачам, пианото пее.
Аз бях в съседната стая
и си помислих, че свири духът.
Още веднъж прогърмя
и котката скочи
през прозореца.
Където и да ходи един нов поет,
вредом отеква пиано.
Но никой не го смущава така,
както котките.
Цял свят кипва от яд: Този човек
е луд
или е поет.
И всички слушат неговите
стъпки, пеещи над пианото.
Интеграли
Ротационна вечер.
Дървета край зелените води.
Ротация на духа.
Моят дух е червен.
Обичам свойта болест.
превръщам я в призвание.
И освен, освен
това – в съзнание.
В съзнание,
че всичко е страшен капан.
Окованите
танцуват кан-кан.
Екстаз на смъртта
Всичко екстаз е, екстаз на смъртта!
Златосияйните кули на Запад,
белите куполи – (всичко екстаз е!) –
тези червени нюанси в морето;
залез настава и в него изтлява
мъртъв за хиляден път европеец.
– Всичко екстаз е, екстаз на смъртта. –
Хубава смърт я очаква Европа;
както кралица, отрупана в злато,
в гроба на мрачни епохи ще легне,
тихо склопила, сякаш присвила
своите старчески златни очи.
– Всичко екстаз е, екстаз на смъртта. –
Ах, а вечерният облак (последен
източник, пращащ зари на Европа!)
влива кръв в моето морно сърце,
свърши се вече водата в Европа
и ние, хората, тук пием кръв,
кръв от вечерните облаци сладки.
– Всичко екстаз е, екстаз на смъртта. –
Тъкмо роден, тлееш в нощния огън,
всички морета са алени, всички
пълни са с кръв, езерата – и те;
няма вода да измием вината,
няма вода да промием сърцата,
нито с какво свойта сутрешна жажда
да утолим по зелена природа.
Вечно е нощ – и не, няма да съмне,
няма, преди да умрем тези, дето
носим вина за смъртта, ще умрем ний
последни…
Ах, в този край и във тази зелена
росна, зелена страна – тук, сега,
ти ще засветиш ли, слънце вечерно,
с парещи ярки лъчи? Тук, сега?
Нощем морето със кърви кипящи
тези зелени поляни залива:
няма и няма спасение, не,
няма, додето с теб двама не паднем,
няма, додето не паднем и всички,
проснати под тежестта на кръвта.
Слънцето с ярки лъчи ще огрее
нас, европейските трупове.
Предчувствие
Ниви.
Край пътя – пропаст.
Мрак е.
Притихнала болест.
Прозорец
свети в покой.
Кой?
В сянка е скрит.
Някой гледа
след мен,
у мен –
смут стаен
и дебнеща
смърт.
Мрачните борове
Боровете черни, мрачни –
чуй, тревожно трепнат,
сякаш помежду си с болка
тихичко си шепнат.
– Наште братя вража брадва
вчера ги отсече;
днес или пък утре жертви
ние ще сме вече. –
Силен вятър, мощен вятър
боровете блъсна,
но дочул какво си казват,
стихна и замръзна.
– Ако вас ви няма, братя,
де ще си почивам?
Пред кого ще мога свойте
тайни ще разкривам?
Братя, дръжте се, че пустош
е без вас простора! –
Паднаха, уви, безмълвно,
в мъки – бор след бора…
Песен за малкия народ
Малки хора и малък народ –
хаос безкраен.
Боли ме всичко в този живот.
И съм отчаян!
Малък народец, море дълбоко
и пълни корита.
Народе, изкачвай се все по-високо,
чак до зенита!
Ти министър бъди, управлявай,
с хамелеони се сговаряй,
а ти, с идеалите, просяк го давай
и с мене руши и събаряй!
_????_
_Събаряй ????_
_Белокоси машини????тръни/роби???_
_??_
Да говоря за _Стриндберг_
***
По плочите на покривите сиви
с отмерен тропот се излива дъжд;
мечтите ми са болни, жалостиви,
смехът ми в скръб застина изведнъж.
Приведе есенната роза чело,
и посивя, предчувствайки беда,
и надвечер във малкото ни село
от тоя дъжд ужасно застудя.
***
В тишина тук тъне всичко:
блесналото слънце
и дръвцето, още младо,
на брега растящо.
И пътечките са тихи –
бели и самотни,
а дърветата край пътя
хвърлят тихи сенки.
Тиха е и синевата
над полето мирно,
но към тебе любовта ми,
мила, най е тиха.
Настроение
Дъждецът капчици процежда
в листата и им се любува –
и клон от вятъра се свежда
към клонка, сякаш я целува…
Ухае свежо полумракът,
блести на грозд сълзица няма,
а капките неспирно тракат
по старите стрехи от слама.
В зеленината вишни зрели
се гушат – вечерта ги скрива.
От планината мрак се стеле,
сърцето в трепет си почива.
***
Има тих ужас и той е: да бъдеш
в нощния хаос и в него напук
изход да търсиш, кошмари да пъдиш,
знаейки: няма спасение тук.
Случва се само за миг – съвсем кратък –
блесне раненият скален гранит
в утринно злато – да тръгнеш нататък,
да, но отдавна си вече убит.
Сякаш сама се ранява зората,
щедро изливайки цял водопад
пурпурна лава, тя плава насреща
с призив към теб: Стани! Горе главата!
Пламна върхът вече! – Ти Го усещаш,
но неповярвал, гориш в своя ад.
В кръчмата
За тебе, приятелю, мисля, ти, който цял ден
в кварталната кръчма седиш, в нещо свое вглъбен;
отвън фенерджията пали фенер след фенер –
и мракът от пламъка вече е по-малко чер…
Свит в ъгъла, келнерът дреме. Ти все тъй мълчиш.
Премисляш животът дали не е просто фетиш.
А там зад стъклото – око сякаш – лампа гори,
наум броя – май че са повече: две или три…
И в миг мисълта се обръща и пита: Защо,
не е ли все тая аз сам ли съм, или сме сто?
Тук маси, билярди и столове тънат в тъма –
било важно колко сме – сто или двама. Нима?
Ей, келнер! Къде спиш? Във кръчмата мрак е. Стани! –
Отплавай от свойта утопия, хайде, светни!
Предсмъртно
Всички ще постигнат свойта цел,
само аз едва ли ще успея…
Млад и пламенен, безкрайно смел,
ах, без време в гроба ще изтлея.
Огънят ще ме погълне цял,
но да ме изпепели – едва ли.
О, как непробудно бих заспал,
но ще бдя сред другите заспали.
Импресия
Вятърът отвори прозореца.
Топлите звезди
падат в полето.
Пролет.
Пролет.
Бяло лице засвети
в синевата,
зашумя коприна
в долината.
Стъкленият небосвод
се счупи
над нас на меки, тъмни облаци.
Коприна.
Желание за смърт
Ако ще умирам, Боже, нека
тихо в мрака да потъна аз
като гаснеща звезда – полека
ням да падна в черната му паст,
там, където няма за човека
изход, лъч, но пък настъпва час
за проглеждане – от памтивека
е било така за всички нас.
Нека на човеците край мен
гръб завинаги да им обърна;
имай милост: в твоя мрак стаен
Теб единствен бих желал да зърна…
На тълпите да не бъда в плен:
не, при тях не искам да се върна.
Плавах…
Плавах с мойта златна лодка
по червените води на вечерта
сред дървета
и тревисти брегове.
Върнах се
аз, златният моряк…
Но излезе бурен южняк,
падна слънцето, зейна
празно небето необятно.
И сякаш грейна
всичко друго, по-малко златно,
по-ясно, по-живо
и като прероден
слязох на брега.
Червените облаци се откъснаха
от сърцето ми, ах,
аз ги видях
и тръгнах да прекосявам света
след тях.
О, няма смърт
О, няма смърт, не, няма смърт!
Просто тишината е дълбока
като в зелена
безкрайна гора.
Само си тръгваш,
само притихваш,
ставаш самотен,
сам и невидим.
О, няма смърт, не, няма смърт!
Само падаш, само падаш,
падаш, падаш
в пропастта на безкрайното синьо.
КОНС 5
Торът е злато,
а златото – тор.
Двете = 0.
0 = ∞
∞ = 0
А В ˂
1, 2, 3.
Който няма душа,
няма нужда от злато.
Който има душа,
няма нужда от тор.
Червена ракета
Аз съм червена ракета, паля
се и горя, и угасвам.
Ах, аз в червена дреха!
Ах, аз с червено сърце!
Ах, аз с червена кръв!
Неуморно бягам, сякаш
мога да се справя сам.
И колкото повече бягам, толкова повече горя.
И колкото повече горя, толкова повече страдам.
И колкото повече страдам, по-бързо угасвам.
О, аз, който искам да живея вечно. И
вървя, червен човек през зеленото поле,
а над мен – синьото езеро на тишината,
железни облаци, о, но аз вървя,
вървя, червен човек!
Навред е тишина: в полето, в небето,
в облаците, но аз тичам, горя
в моя парещ огън и
не мога да достигна тишината.
Стихотворение № Х
Отрова за плъхове. Пш!
Пш, Пш, Пш, Кх.
КХ. КХ. КХ.
Плъхът умира на тавана.
Стрихнин.
О, дни от младостта ми
като тихо слънце на тавана.
Усещам шума на липите по покрива.
Пук, пук, пук, пук
пукни
Човече
Човече
Човече.
В 8 часа има лекция
за човешките идеали.
Вестниците публикуват снимки
на обесени българи.
Хора…?
Четат и се боят от Бога.
А Бог е в добро настроение.
Лебедова песен
Тихо изви своя бял врат
над водата в дъга,
а там – храсти, кула, палат,
той затвори очи с тъга.
Но не потъна – от прокоба обречен,
беше по-лек от перце:
живей, страдай, взирай се вечно
в разбитото си лице.
Във болестта, в твойта вечна неволя,
в повърхността като в стъкълце
само себе си гледай (против своята воля)
с издълбано от болест сърце.
Бележка и превод от словенски: ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ
