Карл Филипс
Да се носи открито на китката или скрито на гърдите
Ако вярвах в бог, то богът щеше да е морски, непредвидим
като морето – ту приближава, ту отстъпва – подчинен
на такъв бог, нямаше да имам против, мисля, да съм бряг, казвайте
каквото щете за морето, именно брегът устоява на поредната загуба,
а без нея какви стратегии щяха да съществуват за смекчаване на
празнотата, с която, мине ли време, се увенчава всяка победа,
как щеше да се обуздае рискът от високомерие, с обречената му, но
не и неопасна хрътка, самодоволството?
… Направих това за теб –
сложи си го. Знам, че няма да има значение дали решенията,
които съм взел, са били решенията, които изобщо съм искал да взема или
е трябвало, или е трябвало да ги помисля повече от веднъж,
даже повече от дваж. И какво впрочем е историята освен – както чух
последно някой да казва – просто онова, което се е случило: аз процъфтях
без драматизъм, без видима цел, също като, общо взето, всички
останали. Морето влачеше брега; брегът понасяше морето.
Връщам се скоро; Карам…
Как настоящето се врязва в историята,
или как първо бъдещето заприличва
на минало, което помита; има
виелици, а има и виелици.
Някои ни удържат; други носим
със себе си, докато умрат – заедно с нас.
Снегът пада там, едва-едва вали
в дълго дървено корито, от което
добичетата се хранят с ябълките, които
наричахме, поне аз де, средновековни,
нали бяха средно големи, а средновековен
сякаш значеше свят в среден размер, но
не чак толкова по-различен от нашия,
само по-малък, малко по-сладък и
затова по-податлив на бързо гниене,
но и по-лоши неща сме виждали.
Откритието не е разкритие. Любимо ми е
как снегът, който изведнъж се е взел по́
на сериозно, за миг придава на добичетата
мекота на иначе яките им тела.
Сякаш от колчан със стрели
Какво правим с тялото, да го
изгорим ли, да го положим в пръст или
в камък, или пък да го намажем с балсам, мед,
масло, а после да го увием в марли и да го
побутнем доверчиво към сал във водата?
Какво ще стане с паметта за неговото
тяло, ако някой от нас не се разбърза още
сега и не запише скоростно спомена? В какво
ще се претопи – в сол или в късна нощ?
Конец за зъби, гумени ръкавици, сдъвкана капачка
на химикалка някъде си – как да се отнесем
с вещите му, дали да ги хвърлим или
да ги доизползваме, или пък да кажем, че са
реликви и да се отнасяме с тях като с реликви?
Зацапаното ленено бельо брои ли се? И ако да,
ще бъде ли грешно, тогава, да го изперем?
Няма инструкции относно това дали да го
изпратим на онези, които не притежават
никакъв лен, или пък дали трябва нощем
да го обличаме в знак на почит, а денем
да мислим за него, сгънато, прибрано, празно.
Тук, на пода зад леглото му, има
смачкана снимка – защо? Дали те двамата са
били любовници? Значи ли това, че сме я намерили
точно там, че я е забравил, или изгубил, или
искал да съхрани на сигурно? Трябва ли да
се опитаме да се свържем с човека? Ами ако
мъжът от снимката също е починал? Или пък е жив,
но не иска да си спомня, ако е просто човек?
Лошо ли е да си просто човек, и да изоставиш
жертвите и паметта, лошо ли е да забравяме —
понякога е без да искаме, а понякога само
това искаме? И колко време, ако го мерим
в зазорявания или кукуригания, отнема това?
Ами ако не искаме нищо друго, освен покой,
какво тогава? Това нещо откриваемо ли е, малко?
В коя дупчица е скрито? Дали не е например
друга държава? Ще ни бъде ли нужен гид, който
да ни каже кое как? Летим ли там? А плуваме
ли? И какво ще правя оттук нататък с ръцете си?
Приближи се, ако можеш, заради онова, което изгубихме тук
Освен това, всичко бе застинало — тихо,
така тихо, че сякаш тишината беше някакво заклинание, а
думите – начинът да се развали, и те започнаха да говорят.
Говореха за много неща:
залеза като сал, който оставя бразди като плитки във водата;
отделянето, душата, покорството;
лебедите, които привечер гребат през небе, пълно със сняг;
желанието да могат да видят онова, което бяха свикнали да виждат;
да не желаят зло, или поне, точно в този миг, да не го търсят;
какво биха искали да не виждат, ако можеше да спрат да виждат;
кураж, много по-незначителен от умението да не се плашиш лесно –
навярно в това се крие самообладанието; как през лятото дивите цветя превръщат полето в карта за отряд Търсене и спасяване; да си заслужил, обратно на това да си го търсиш, обратно на това да си помолил, и нежно да са ти отказали.
Казаха, че ще боли, и така и беше.
Превод от английски: ГАБРИЕЛА МАНОВА
