Камелия Спасова
1. Докато мога
Не по-малко важно от вкусването, е неговото предвкусване. Местата имат не само силен послевкус, но и своя притегателна сила, или свой отличим предвкус. Югът се предчувства, северът се про-вижда. За юга е важна готовността на кожата да приеме прекомерния блясък, дробовете да се изпълват в пълен обем, а бугенвилиите и зокумите да пускат корени в алвеолите. Има ли и море, някоя чайка да гракне в захлас, лек бриз да отвее мислите – работата е ясна. Предвкусването на юга не изисква усилие, а готовността да му се отдадеш, да се потопиш и разтвориш. Северът не мами с естествени чарове, не се стреми да съблазнява, входът към него е по-мъчен. Той е затворен в себе си, затова изисква предварителна настройка, светопострояване, някакво тихо дълбаене навътре.
Подготвям се за Гент. Сядам с книжка в ръка, гледам, чудя се къде какво има, какво да очаквам, какво да гледам. Гентският олтар (1432) на Ян ван Ейк (1390-1441) е ясен притегателен център, той е главното съкровище, с което градът се предлага. Така попадам на изложбата „Ян ван Ейк. Оптическа революция“ (Музей за изящни изкуства в Гент, MSK), събрала творби, пръснати из музеите из цял свят, за да сглоби пъзела около творчеството на ранния фламандски художник[1]. Организаторите са направили и виртуална репродукция на изложбата – седиш си пред компютъра, разхождаш се в отделните стаи и разглеждаш „Ян ван Ейк. Оптическа революция“ с отделни картини, описания и кратки истории към тях. Така попадам в стая 7, картина 8 – пиша точните цифри, защото повторният опит да попадна на същото място ми отне страшно лутане във виртуалния лабиринт. Как става така, че не можем да намерим, което вече сме намерили?
Това е „Св. Йероним в кабинета си“ (1435). Картината е съвсем малка, миниатюра, 20,6×13,3 см, започната от Ян ван Ейк и вероятно завършена от негов ученик. Така, предвкусвайки Гент отдалече, вниманието ми се спря върху широкополата шапка, броеницата в зелено и червено като цветови отпечатък на робата и покривката, пясъчния часовник, астролабия, нара, стъкления буркан, мастилницата, разпилените бележки, рафта с натрупани книги. Пространството е тясно, но няма нищо притиснато. Най-вече погледът ми се закотвя върху кроткия и спокоен поглед на лъва, който е свит на кълбо в долния десен ъгъл. Прочутата лапа с изваденото трънче дори е прекрачила вън, сякаш сбутана в рамката. Предният план го прави най-близкият обект до зрителя. Лъвът охранява тишината и вглъбеността на свети Йероним, възпира нахлуването отвън със смирение и категоричност.
В Гент няма такава картина, няма лъв пазител на вглъбеността. Изложбата е могло да бъде разгледана in situ за кратко през 2020 – приключила преждевременно на 13 март заради Ковид мерките, а кураторите са я превърнали във виртуална галерия в 360° визия. Самата картина „Св. Йероним в кабинета си“ на фламандския майстор е притежание на музея в Детройт, щата Мичиган. Те ти булка Спасовден.
Подписът ALS ICH KAN (както мога), с който Ян ван Ейк подписвал творбите си, има и времево измерение (докато мога). Докато мога поставя пределността на смъртта, но и пределността на други неизбежни обстоятелства, които поставят праг, пренавиват ритъма, сменят жестовете на живеене. Днес мога да видя това и онова, утре вече не. Разочарованието е сетивно, омаята на предвкусваното е срината. Оттук започва естетическият опит.
2. По-лесно е да се охули, отколкото да се наподоби
Оттук се започна. И още продължава с глух стон да ме завлича. Липсата на св. Йероним в Гент е магнит със своя притегателна сила. Още не мога да си го обясня, а и да си го обясня, не помага. Странна прищявка: колкото повече набавям аргументи, разяснения, рационализиращи скоби, толкова повече избива остатък, излизащ извън скобите. Натрапчивостта е проста, състои се в издирване, съзерцаване и изговаряне на свети Йероним, където и да е – в различни страни, музеи, каталози, поводи.
За любопитните мога да приложа съкратен списък с подобни изображения. Неминуемо повече са. За търпеливите – о! колко безутешна е трудността да се открие търпеливо ухо, което кротко да изслуша това, което ме вълнува. Не става дума за страст към образи, наслада е и самото споменаване на името на светеца. Поводи винаги се намират да вметнеш случайно детайл от историята на свети. Йероним. Най-лесно е, ако се спомене думата превод, а тя във всеки честен разговор, няма как да не се спомене. Денят на преводачите, денят на този ранен Отец на църквата – последният от септември. И тогава естествено идва историята на Вулгата. По заръка на папа Дамас I в края на IV и началото на V в. Йероним прави каноничния латински превод – Новият завет от гръцки, а Старият завет от староеврейски (без посредничеството на спорната Септуагинта, направена от 72 александрийски филолози). Превежда и редактира, а това ще рече променя не само текста, но и контекста. Фасулска работа ще кажат едни, контрареформаторска, ще кажат, припирайки, други. Най-важното е да не се избързва с етикетите.
По-мъглява е друга връзка, като чуеш Еразъм, да се сетиш за св. Йероним, или обратно. Имам сред познатите си такива лица. Те не отбягват темата с фалшиви и дори донякъде обидни претексти, а се заемат сериозно и отговорно да ме изслушат. А – казват те, – Йероним ли те занимава, вероятно добре познаваш неговата биография на латински от Еразъм Ротердамски. Не я познавам – признавам – и тръгвам да се запозная. Накратко, накратко, вниманието се изчерпва, то е най-скъпата съвременна разменна единица. Йероним за Еразъм е образцовият пример на ренесансов хуманист, преднамерен анахронизъм, който пренаписва логиката на времената.
Hieronymi Stridonensis Vita (Животът на свети Йероним Стридонски“) е прелюбопитна биография от автора на „Възхвала на глупостта“, който събира и организира наследството на раннохристиянския отец в девет тома Opera Omnia (1516). Еразъм смята, че историята с лъва са пълни глупости, измислици-премислици и бабини-деветини. Вместо това той решава да покаже Йероним като всестранно образования мъж, част от републиката на писмовността (res publica litteraria). В индекса с творби на Еразъм още приживе това съчинение е похвалено, че съдържа всички съчинения на Йероним с коментари, указания и критически бележки, включително няколко тома с писма. Възхвалата на делата му е придружена и със защита от реални и възможни нападки към преводаческите му решения, съвсем детайлно и филологически – как е преведено, кой го е нападнал и защо изразът на Йероним е по-добър от този на критиците му, за да се стигне до заключението, че не проявява небрежност и в най-малките подробности, при все че както не се чете от мнозина, така и се разбира от малцина.
В края на списъка на критикарите идва в типичен Ротердамски маниер позоваване на поговорка от древността, дадена направо на старогръцки, както си е в ямбически триметър без допълнително разяснение: Μωμήσεταί τις μᾶλλον ἢ μιμήσεται.[2] Смисълът е, че по-лесно е чуждата творба да се очерни, критикува и опозори, отколкото да се наподоби. И на други места Еразъм прибягва до нея, когато обсъжда завистта между творците: изпитателните очи, трескаво оглеждащи работата на своя съперник/чка само за да надушат нейните недостижения, пукнатини, неизправности, малките пропуски, които да бъдат обявени за недопустими дефекти. Това са децата на Момос, древногръцкия бог на присмеха и злословието („мрачната Нощ породи, без постеля да е споделила“ у Хезиод, Теогония, 214), брат на Танатос и Хипнос. Въобще мрачна работа. И изисква много енергия. Момос хапе, но и него вътре го яде – вместо да твори, чопли в чуждата паница.
Еразъм слага сентенцията на корицата на свои книги (вместо главата на Медуза), за да го предпазва от бъдещи критици. Тя идва от Плиний, който обича да разказва за състезания и съперничества между художници. Неизменно е да се сетите за гроздето на Зевксид и булото на Паразий. Точно на същото място е дадена друга естествена история. В този случай става дума за овладяване на занаята от страна на художника Зевксид и неговото самочувствие да подпише своята творба, така че да я откъсне от логиката на чуждото мнение и пазарната оценка:
След това, като казвал, че не могат да бъдат откупени за цена, отговаряща на достойнството им, Зевксид започнал да подарява своите творби. Така на агригентците отстъпил Алкмена, а на Архелай – Пан. Той нарисувал и Пенелопа, в която се вижда, че е предал и характера, и един Атлет, от който останал толкова доволен, че го подписал с прочулия се впоследствие стих: „По-лесно е да се охули, отколкото да се наподоби (Nat. 35, 63)[3].
Хюбристичен жест, несъмнено, но и жест, че удоволствието от постигнатото е безценно. Това е историята на още един подпис на още един творец, постигнал майсторството, който се обръща към следходниците си: хайде де, кой ще ме повтори най-добре. Ревностният подражател няма общо с ревността. Еразъм вижда и уподобява себе си в Йероним.
3. Повторение
И разбира се, историята с лъва, сигурно я знаете, но да се върнем към нея…
Очаквайте продължение >>>
Скъпа, Миглена,
Благодаря ти много за поканата да изнеса лекция в Гент пред твоите студенти, градът остави някакви следи у мен, към които се връщам в мисълта си, но ми се искаше да ги споделя. Какъв ли подпис-пословица би избрала ти, за да подпишеш идната си стихосбирка. Виж Албена Стамболова е избрала да обърне в негатив Ян ван Ейк с прекрасната си книга с разкази: „Докато не мога“. Прав е може би Бош, че човек това е буквализация на една поговорка.
[1] Разговор на Данислава Делчева с един от кураторите на изложбата – Матиас Депортер, може да се прочете в „Култура“, бр. 3 (2966), март 2020.
[2] Ferguson, Wallace K. Erasmi Opuscula (A Supplement to the Opera Omnia). Hieronymi Stridonensis Vita. Dordrecht: Springer Netherlands, 1933. https://doi.org/10.1007/978-94-017-6218-2. 1535-1536, p. 190
[3] Плиний Стари. Естествена история, кн. 35. Прев. Николай Шаранков. Ах, Мария, № 17, 2011, с. 94.
