Стефан Иванов
*
Не знам кога ще дойде трамваят и това е добре.
Стоя на спирката с ябълка в джоба
и с жена, която прибира косата си от вятъра,
без да гледа телефона, гледа небето
и се опитва да отгатне дали ще вали.
Небето мълчи. То никога не е обещавало нищо.
Толкова е малко това, което знам със сигурност,
знам, че хлябът е топъл, ако го купиш в седем,
че котката на съседката се казва Госпожище,
че баба ми познаваше дъжда по коленете си
и грешеше по-рядко от прогнозата.
Всяко узнаване ми мирише на лято.
Учудването е бавно животно, което идва само
ако не го викаш. Споменът също.
Затова прощавам на трамвая, че закъснява
и на облака, че не се решава да му отпусне края на пороя.
Един ден всичко само ще си дойде на мястото.
Подавам ябълката на жената
и не знам какво ще ми каже.
Точно затова го правя.
*
Няма да помниш как
ти режех ябълката на лодки,
духах на кашата и я карах да лети към теб като совалка,
пеех ти фалшиво любимите си песни
и изреждах всички неща, които спят в света
(от азбуката до ямата).
Няма да помниш пръстите в косата,
докато заспиваш на рамото ми в трамвай 5.
Първите три години са писмо,
ще го изгориш, без да го отвориш.
И все пак нещо в теб ще знае
как се държи лъжицата и защо
светът, общо взето, е добро място,
тялото ще го научи наизуст, без да пита ума.
Затова се смея, когато ме удряш със самолета,
навеждам се двайсет пъти да наместя същата шапка,
плача с обувките ти двайсет и пети номер в ръка
и не ме е срам от съседката
(всичко е наред, от умиление плача,
безсрамно сантиментален съм).
Няма нужда да свидетелстваш.
Ще помня за двама ни,
когато и аз забравя,
целувката пак ще е там,
в начина, по който държиш нечия ръка.
Другата страна
Зная имената на онези, които успяха,
пишат ги по кориците, чуват се по площадите,
слушаме ги, гледаме ги.
Не зная много за жената от третия етаж,
която свири Бах на пиано с два счупени клавиша
и никой освен куриера, не я е виждал този месец.
Нито за мъжа, който чух да говори по телефона
и каза, че напуска, защото майка му се обадила
и казала, че ѝ е студено и отива да се погрижи за нея.
Помня момчето в шести клас с най-верния отговор,
което не вдигна ръка, защото видя,
че друг иска да си каже.
Те са навсякъде.
В автобуси и на опашки в магазини,
по пейки, където хлябът се дели с гълъбите,
Няма ги в енциклопедиите,
липсват биографични бележки и снимки.
Разбира се, светът има нужда от победители.
Има нужда и от някой, който да държи вратата,
докато победителите минават.
Талантът им е като кладенец в таен двор,
водата е там, студена и чиста и не пита кой ще я пие.
Провалът им, понякога, е само в това,
че са казали истината на грешно място
и после са се прибрали и са сготвили супа.
Затова, когато слушам за големите,
за тези с паметниците,
помня, че всеки паметник стои на нечии рамене
и раменете също имат имена.
Малки престъпления срещу човечеството
Да кажеш на дете стига си играл,
докато локвата още е океан.
Да не изчакаш старицата на касата
да намери в портмонето двете стотинки.
Да не се обадиш на брат си, защото е сряда
и в сряда никой не умира.
Да седнеш на съседното място в трамвая
и да не забележиш, че жената до теб плаче.
Да свалиш рисунката от хладилника,
защото стои там от три години
и вече не прилича на нищо.
Да изядеш сам последната ябълка
без да предложиш на никого.
Да заспиш, преди да си отговорил
на приятел.
Никой няма да те съди за тези неща.
Няма Хага за мълчанието,
не заседава трибунал за откраднатия следобед,
не ще те приберат в зори за онова,
което не си казал в кухнята.
Затова сам си оставаш
свидетел, съдия и обвиняем
и детето, което всяка сутрин,
докато му връзваш обувките,
те помилва,
без да знае за какво.
