Оттласкване

Популярни статии

Цветан Марангозов

бр. 32/2013

На Веско Бранев

.    .. времената, винаги враждебни към всяка  принадлежност…
Златомир Златанов

Ах, ах, това приповдигнато словосъчетание „осъществено самовнушение“… или „самопоръчана екзалтация“… или „позитивна презумпция“… или просто „самосъчинена радост“… – дълголетен примат търси думи за доброто си настроение (трудно се издържа на изцъкления му поглед).
Росата е превърнала паяжините в огърлици, капките искрят в цветовете на спектъра; листата на стария орех – лакирани от влагата – блестят. Днес всичко блести, днес всичко му се отдава, дори правилното завъртане на пръчката, която движи наклона на щорите. Плюе си в ръцете и ляга да почине, да събере смисъл. Защо да изживява деня като за последно – напротив, ще го прахоса, сякаш му предстоят десетилетия. Отпочинали, дробовете му поемат дълбоко „мъглата на прояснението“ и мозъкът – от старост разкрепостен и с развинтени задръжки – прескача и най-забранителните маркировки и се измъква от черупката – чаровно смахнат, профанно вдъхновен – и полетява като хвърчило без конец между орлите… или това са гарвани… или прилепи – все едно… магията да се разделиш от себе си, да откриеш поредния вариант на реално отсъствие…
Да, скъпа, не само наивници умеят да се радват на живота.
Ох и ах, това задръстено словосъчетание „асиметрична заедност“ (отвратителни слова)… каскада от предложения: вместо „асиметрична“ „разединена заедност“… или „неравностойна“… или „непредвидима“… или „неподписана“ в смисъл на „неузаконена“… или „несподелена“… или „несъвместима“… всичко пасва… и „неизследвана“ пасва… и „разнопосочна“ пасва… и „неразгадана“… и „непростима“… но и „необходима“ пасва… или „незаменима“… или „съдбоносна“… „кратка и вечна“… „дълбока и плитка“… „горчива и сладка“… или изкуствено подсладена…
Лято е, сезонът на пеперудите. Шумолене в ухото: дай ми желанието си под наем и ще ти го върна тъпкано. Предложи сълзите си на търг и ще наддавам до дупка. Усмихни се на болката и ще призная вината си. Покажи недостатъците си и оставаш моя. Забрави клетвите и ще ти повярвам докрай. Сложи си каишка и ще ти бъда робот. Тя: Идиот! На колене! Той: неговият така наречен живот е едно безкрайно продължение на абсурдното му детство. Никога не е напускал детската си стая, защото никога не е имал детска стая. Но тя също е била дете, той не е единствен. Всеки е единствен, скъпа, всяка твар, всяка мравка, всяка клетка. Пространството около всяко тяло е нагънато от гравитацията му, привличането зависи от степента на желанието. Но тя иска да общува и с нормални хора. Той спестявал на нормалните хора спорната си личност. Тя с насмешка: от човеколюбие?! – ще се разплаче за малко. Той престанал да плаче още като дете. Казали му, сълзите и плачът са от дявола. Още при раждането си Христос е бил замислен. И през целия си кратък живот не е видян да плаче, нито да се превива от смях. Боговете не се шегуват, скъпа. Едва на кръста проплакал – от реалните болки на разпъването си. Тя отказва да слуша сквернословията му и напуска „периметъра на неговата гравитация“.
Ах, ах, това ужасно словосъчетание „съзидателна самота“… или „самост“ (още една такава дума!)… или „самодостатъчност“ в смисъл на „автономност“… в смисъл на „суверенитет“… на „центростремителност“.
Наличното е реално, но преживяното е по-реално. Ще се разпадне, ако не изрови сюжетите, съхранили съставните му части. Но способен ли е на това в състояние на осигуреност, на задоволени потребности. Осъществил е за себе си канонизирания нонсенс „от всекиго според способностите – всекиму според потребностите“. Иска да попита в час по Конституция: кой преценява способностите на онези, които преценяват способностите, и кой определя потребностите на онези, които определят потребностите; не пита, трае си, знае отговора: преценяват и определят онези с най-малките задръжки, авангардът на безмилостните, най-неравните измежду изравнените. Пет разнопосочни лъча ги водят към забавачницата на „неантагонистичните противоречия“ – science fiction за непораснали старци. И как неразбираемото послание е най-убедително. Разнообразието било красиво, но разединявало. Еднообразието не било красиво, но пък сплотявало. Спонтанност, непринудено-принудително (а е известно, че „очакването за спонтанност предотвратява спонтанността“). Култ към настръхнала кожа (Gänsehaut).
И по всяко време на денонощието (особено нощем) повишеният шанс на безшумното изчезване. И в далечина крясъците на изтезавания втори човек в държавата. И незабравимият спомен за липсата на съчувствие при обесването му.
Слух в училище: един в града небезизвестен революционер изнасилил в нощта на преврата дъщерите на местния богаташ, но преди това ги принудил да му нарисуват с химически молив петолъчка на пениса.
Американски журналист пита Бащата на народите, какво би предпочел: народът да го следва от убеждение, или да го следва от страх? Бащата на народите предпочита да го следват от страх – защото убежденията се менят, а страхът остава.
Ах, ах, това сомнамбулно словосъчетание „мечтана далечина“… или „замечтана“… или „мечтаеща“… или „далечно мечтаене“ в смисъл на „отчуждено родолюбие“, в смисъл на носене по хребета на нелегални радиовълнения; в смисъл на бълнуващо бягство върху картата на чужди територии…
… открадна парче силиций от кабинета по геология, сглоби детектор, опъна три метра антена и дъхът му спря, когато чу в слушалките дрезгавия глас на Луи Армстронг „Моналииизааа… Моналиизааа“ – джаз програмата на Радио Скопие! Радиото на Титовата банда – строго забранено да се слуша. На общо събрание в гимназията обясниха решението на Коминформ: довчерашните ни събратя се оказали „подли националисти ревизионисти“. Той няма още мъх под носа, но вече подозира, че истината се крие в обратното на това, което официално се твърди. Покрай музиката започна да слуша и новините по Радио Скопие, коментарите, политическите беседи, бързо свикна с диалекта; научи за „работническото самоуправление“, сиреч работниците притежават фабриката, в която работят – това направо го възпламени. Реши да бяга в Югославия, в по-справедливото общество, където джазът не е забранен, където хората пътуват свободно по света. Снабди се с компас, карта и раница, открадна пистолета на чичо си; от глупост го показа в училище и веднага го прибраха; отпечатъци, снимки, показания; през деня чисти конюшнята, през нощта крои планове как да напусне родната територия. На третия ден чичо му го освободи; беше влиятелен, бивш ятак на Рилския отряд; „експроприира“ детектора, но раницата и компасът останаха неразкрити. Витолд Гомбрович: „Характерно за българина е, че винаги се стреми да бъде далеч от страната си“ – ще рече, обичаме страната си най-силно, когато сме най-далеч от нея? Питат президента Густав Хайнеман (1969 г.) дали обича Германия и той отговоря, че обича единствено жена си.
Ах, ах, това хлъзгаво словосъчетание „осъзната необходимост“; демек свободата е осъзнатата необходимост от собственото си суспендиране. Но тя не избира необходимото, разумното, лесното, тя опитва непознатото, забраненото, осмисля излишното, рискува невъзможното и т.н. Младият Jean-Paul Sartre: „Все едно къде сме и какви сме, ние сме осъдени да бъдем свободни“ – с тази мисъл младият емигрант заминава за Париж, отсяда в хотелчето на Place d’Anvers, в което Хенри Милър написал „Спокойни дни в Клиши“. Портиерът, който не знае нищо за този важен факт, веднага му е несимпатичен. В „Deux magots“ заговаря една красива студентка от Дъблин, маймунка като него, дошла за няколко дни в града на „освободената от ревност любов“. Възстановките, разиграни в стаята на гениалния писател, им спестяват туристическите забележителности на града. При прекосяване на Place de la Concorde му се стори, че видя главата на Лавоазие да се търкаля върху паважа. Последна вечер в Café „Flore“, край масата, на която понякога седял Жан-Пол Сартър; тя открива в пепелника два фаса, единият със следи от червило – бързо го прибира в чантичката си, убедена, че цигарата е изпушена от любимата му Симон де Бовоар…
Да, да, скъпа, имаше едно такова време, когато влюбените носеха черно и се разделяха без размяна на адресите.
А propos: в едно френско списание открива известната снимка на философа, но без неизбежната цигара между пръстите (?!); цигарата била изтрита от ретушори на френското здравеопазване. Сега от родния екран една енергична госпожа настоява с блеснал поглед да бъдат изрязани от всички стари и нови филми кадрите, в които се пуши. (Хъмфри Богард без цигара!) Откъде да знае госпожата, че няма вдъхновение без отрова, че колкото по-добро е намерението, токова по-зле за доброто (и Лев Троцки беше изчезнал за десетилетия от всички исторически снимки).
Ах и ох, това измъчено словосъчетание „пристрастена болка“… или „насъщна такава“… или „тривиално банална“… или „напомняща, че още си жив“… или вместо „измъчено“ „мъчително словосъчетание“… все едно… пак всичко ще пасва… кастанетите хлопат при дълго говорене… зрението търси фокуса… простатата усеща, че ще вали… (или го помисли мехурът?)… карираните пантофи тръгват по финалния триъгълник „клозета – леглото – писалището и обратно“… някой казал „зловещо писане“… защо това не го обиди… почувства се по-скоро разбран… едри капки чукат на стъклото… в час по история чете под чина „Подросток“… да, личната свобода се краде, тя винаги е за сметка на някой друг… Чуе ли, че една книга е забранена, и веднага тръгва да я търси. Още деветгодишният на село обръщаше всички камъни, любопитен да види какво има под тях. Откри в едно мазе „Пол и характер“ на Ото Вайнингер; допадна му (по биографични причини) отношението към жените. Откри текстовете на Ницше в един таван – лекарство за скапаното му самочувствие. Скептичният (циничният) хумор на Шопенхауер, винаги повдигащ настроението. Обиколи цяла София, докато намери инкриминираната библиотека „Безсмъртни мисли“, спиралата на мъдростта, всяко томче в различен цвят, от древните гърци до Бергсон… дъждът преминава в ситна градушка – ще пострадат цветята в градината! – миг на уплаха… не заради цветята, а уплахата на четиригодишния, когато за първи път видя на една стена дървен кръст с разпънат на него гол човек, ръце и нозе, приковани с пирони, на челото тръни, лицето в кръв, между ребрата отворена рана; представата за мъките на нещастния човек го разплака, почувства се виновен. С крясъци и с удари на главата върху паркета принуди сестрите на дома да свалят кръста от стената. По-късно често се е питал: не можаха ли да намерят нещо по-красиво, нещо не толкова травмиращо…
… кратка представа за един удавник, заснел с iPhonе собственото си потъване…
… сегашното време на паметта… жената, за която сестрите настояват, че била майка му, го води на фотограф, взима го на скута, притиска го до лицето си, държи ръчичката му, дъх на пудра и одеколон; магнезият го ослепява за секунди, и когато проглежда, жената е изчезнала… Петгодишният е сигурен, че тайнствената фигура на име Гестапов преследва майка му, защото е лоша майка. По-късно научава, че тя се посветила („изцяло и с цялата си коминтерновска страст“) на борбата за тържеството на великите идеи, измислени (съчинени?) от Трите Мъдри Бради…
В контражур силуетът на Създателя (така наричаше баща си), седнал в любимото кресло; къс врат, леко превит гръб, говори с леко заекване. Казва „няммм-май респект, всичч-чки гот-готвят с ввво-вода“. По време на разговора внезапно заспива. Съпругата му отнема с всеопрощаваща усмивка внимателно димящата цигара. Присъстващите мълчат и чакат. След десетина минути се събужда и продължава разговора там, където го беше прекъснал. При едно такова подремване го чакали дълго, докато разбрали, че чакат напразно…
Ах, ах, това ефирно словосъчетание „виртуална близост“… или „дигитална такава“… или „междуконтинентален уют“… или „летален уют“… Старец отвъд океана по Skype: трудно му било да повярва в така наречения Голям взрив – сътворен от Нищото. Да, тяхното поколение е без „отвъдни илюзии“; но откритието, че космосът щял да завърши пак там, където е започнал – тоест в Нищото – крайно обидна представа. Нямало да има време, нямало да има пространство. Нещо му пречело да го приеме; някакъв висш разум трябва да е изпратил астероида, който избил динозаврите (те тъкмо се научили да рефлектират) – за да се появим ние с теб, аз и ти. Старецът на родна почва не споделя подобни „ненаучни“ съмнения; възприема се и ще се възприема до последно като мислеща материя, точка! – неповторимо събитие в хаоса на ентропията, точка! – кратко вглеждане на материала в себе си, точка! И умори ли се да преброява многоточията си, ще си постави последната сам. Предпочита „сбогуване без ужаса от възможно продължение“, само така раздялата от себе си щяла да е по… отколкото с… дълго мълчание… хубавото на Skype е, че и мълчанието е безплатно. Интимна дистанция на хиляди километри в реално време; нито Жул Верн, нито Маркони са сънували подобна възможност. Старците са свидетели на първото домашно радио. Помниш ли, на ъгъла на „Цар Освободител” до Коня беше представителството на Telefunken. Създателят му купи огромен апарат марка „Империал“. Цяла нощ въртяха копчетата. На другия ден правителството на Богдан Филов забрани слушането на вражески станции и всички радиоапарати бяха запечатани с пломби, остана да се чува единствено Радио София. Старецът отвъд океана помни противодействието: отваряш задния капак на апарата и движиш конеца на стрелката – преди това трябва да развинтиш бурмичката на копчето за станциите… ало… какво му стана … старецът отвъд океана остава неподвижен с отворена уста… ало… чуваш ли ме… не те виждам… връзката е прекъсната, старецът на родна почва звъни, чака напрегнато, образът се възстановява… сега те виждам… уф! изкара ми акъла… Спокойно, жив съм, ето, движа се. Смеят се. Двама старци във вакуума на собствената си просветеност; единият с изтръгнат корен отвъд океана, другият, завърнал се на старата почва с надеждата коренът му да хване – поне в последния ден.
Ах, ах, това неапетитно словосъчетание „гузна праведност“… човекът е гузен, а се възприема за праведен… или „гузна правдивост“ (!?)… или „самооправдана праведност“… или „самодостатъчна такава“ в смисъл на персонална… лична… нещо като съзнание за самоуправство… или „нечестива праведност“… звучи църковно, не приляга на… по-скоро „показна праведност“… да, по-точното е „показната праведност“ … защо да не си признае лицемерието… това по повод на една случайна среща със стар съученик, по-късно отговорен другар, сега господар на каскета си, останал в недалечното минало, архивар на екзалтирани ракурси, цял живот гинал по барикадите на героични небивалици; разказва за последното лято, прекарано в брадата на Команданте, в ръждясалия остров на принудителното братство. Пита: а той как се справя с дълголетието. Той играе „аз съм ти“: демокрацията го заварила неподготвен, бил по-скоро изненадан, отколкото зарадван, бързо разбрал, че тя никога не му е липсвала. Господарят на каскета си схваща, че става дума за него, не се обижда, забавлява се, пожелава по-малко злоба – заради кръвното – и отминава на три крака. Навярно го вижда за последен път. Ще му липсва като антипод на несъстоятелната си „правота“. За миг усеща гнилия дъх на самозабравилия се спомен, как и той на млади години – от страх и от удобство – е гъделичкал дявола под опашката.
Ах, ах, това съмнително словосъчетание „приблизителна памет“… или „полупамет“… или „релативна такава“… или „самовтълпена“… или „селективна“… минала през цедката на личните предпочитания… Но феноменът остава, феноменът е реален, е свършен факт; едва доизмислен, споменът става автентичен… правдоподобен… смислен… загадъчен феномен наистина…
Дълголетен примат на терасата наблюдава как старият орех расте. Поникнал далеч преди да е бил роден, ще продължава още дълго да расте, след като него вече отдавна няма да го има (ако наесен някое безмозъчно двуного не го отсече, за да му обере орехите – имаше такъв случай).
Стар познат от махалата отминава намръщено, прави се, че не го познава, сякаш някой е виновен, че времето така бързо протече… изтече… оттече… Не му идва на ум, че и той се е променил до неузнаваемост; старче с бастун, пристъпва ситно, тъмни очила, нахлупена шапка, вдигната яка, бяла коса – неподстригвана от месеци – в този вид (състояние) и той самият не би се познал.
Ах, ах, това сакрално словосъчетание „просветен финал“… или „просветена раздяла“… или…

Есен, 2013 / Полк. Серафимово

На 3 октомври Цветан Марангозов навърши 80. Честито!
            ЛВ

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img