Вечерта на двайсети век и други малки прозрения (Нобелова лекция)

Казуо Ишигуро

бр. 1/2018

Ако ме бяхте срещнали през есента на 1979 г., вероятно щеше да ви е трудно да отгатнете каква е социалната ми среда или дори какъв съм по произход. Тогава бях на двайсет и четири. В лице приличах на японец, но за разлика от повечето японци във Великобритания по онова време имах коса до раменете и увиснали бандитски мустаци. В речта ми се долавяше единствено акцентът на човек, отраснал в някое от южните английски графства, а на моменти и провлачената интонация на старомодния вече жаргон от епохата на хипитата. Можехме да се разговорим за тоталния футбол на холандците или за последния албум на Боб Дилън, или пък за годината, която току-що бях прекарал, работейки с бездомни хора в Лондон. Ако бяхте споменали Япония, ако ме бяхте попитали за културата й, вероятно щяхте да усетите в реакцията ми известна раздразнителност, докато заявявах невежеството си по темата под предлог, че не съм стъпвал в тази страна – дори на почивка – откакто петгодишен си тръгнах от там.
През онази есен тъкмо бях пристигнал с раница, китара и портативна пишеща машина в Бъкстън, Норфолк – малко английско село със стара воденица и заобиколено отвсякъде с равни ниви. Бях дошъл тук, след като ме приеха на едногодишно следдипломно обучение по творческо писане в Университета на Източна Англия. Самият университет беше на десет мили от селото, в катедралния град Норич, но нямах кола и единственият начин да се придвижа до там беше с автобуса, който минаваше само веднъж сутрин, веднъж на обед и веднъж вечер. Това обаче, както разбрах скоро, не бе проблем: рядко се налагаше да ходя до университета повече от два пъти седмично. Наех си стая в малка къща, собственост на трийсет и няколко годишен мъж, който току-що бе изоставен от жена си. За него къщата несъмнено бе изпълнена с призраците на разбитите му мечти – или пък просто гледаше да ме избягва; във всеки случай не го виждах в продължение на дни. С други думи, след забързания живот, който водех в Лондон, тук разполагах с неограничени количества тишина и уединение, които да ми помогнат да се превърна в писател.
Всъщност стаичката ми досущ наподобяваше мансардата на някой класик. Таваните се накланяха клаустрофобично – макар че, ако застанех на пръсти, можех да видя от единствения прозорец полето, което се простираше до хоризонта. Имах малка маса, почти изцяло заета от пишещата машина и нощна лампа. На земята, вместо легло, бе поставено голямо правоъгълно парче дунапрен, от който се потях в съня си дори през леденостудените норфолкски нощи.
Тъкмо в тази стая внимателно прегледах двата разказа, които бях написал през лятото, и се запитах дали са достатъчно добри, за да ги представя пред новите си колеги. (Вече знаех, че в групата сме шестима и че ще се срещаме веднъж на всеки две седмици.) До този момент бях писал много малко проза – бях си извоювал мястото в курса с радиопиеса, отхвърлена от Би Би Си. Всъщност след като преди време твърдо бях решил да стана рок звезда, преди да навърша двайсет, литературните ми амбииции се бяха проявили едва скоро. Двата разказа, които в момента редактирах, бяха написани в състояние на паника и в отговор на новината, че съм приет в университетския курс. В единия разказ имаше злокобен пакт за самоубийство, другият бе за улични разпри в Шотландия, където бях прекарал известно време като социален работник. Не бяха кой знае колко добри. Започнах нов разказ – за младеж, който отравя котката си, – чието действие, както и в предишните разкази, се развиваше във Великобритания в наши дни. Една вечер обаче, през третата или четвъртата ми седмица във въпросната стаичка, започнах да пиша, трескаво и с нови сили, за Япония – за родния ми Нагасаки през последните дни на Втората световна война.
Това, трябва да отбележа, ме изненада. Днес всеки млад човек от смесен произход, който има амбициите да стане писател, инстинктивно се заема да изследва „корените си“ в работата си. По онова време обаче нещата не стояха така. Приливната вълна на „мултикултурната“ литература във Великобритания тепърва предстоеше. Салман Рушди беше никому неизвестен писател с един-единствен роман, вече изчерпан от тираж. Маргарет Драбъл бе сочена като един от водещите млади анлглийски романисти. Сред по-възрастните популярни бяха Айрис Мърдок, Кингсли Еймис, Уилям Голдинг, Антъни Бърджес, Джон Фаулз. Чужденци като Габриел Гарсия Маркес, Милан Кундера и Борхес се издаваха в малки тиражи, а имената им бяха непознати дори и на хората, които четяха по много.
Литературният климат в онези години беше такъв, че когато приключих първия си японски разказ, въпреки чувството, че съм намерил важна нова посока, моментално се зачудих дали на това начинание няма да се погледне като на прищявка, дали не трябва час по-скоро да се върна към „по-нормални“ теми. Събрах смелост да покажа разказа едва след много колебания и до ден днешен съм дълбоко задължен на колегите си и преподавателите си Малкълм Бредбъри и Анджела Картър, както и на писателя Пол Бейли – гостуващ писател на университета през онази година, – за подкрепата и поощренията им. Ако не бяха откликнали така положително, вероятно никога повече нямаше да се реша да пиша за Япония. Вместо това обаче се върнах в стаята си и продъжих да пиша. През зимата на 1979 и 1980 г., а и през последвалата пролет не говорех с никой друг освен петимата ми колеги от курса, бакалина, от когото си купувах овесените ядки и агнешките бъбреци, на които преживявах, и гаджето ми Лорна (днес моя съпруга), която ми идваше на гости всеки втори уикенд. Животът ми не беше хармоничен, но през тези четири-пет месеца успях да напиша половината от първия си роман „Още веднъж в Нагасаки“, чието действие също се развива в Нагасаки, в годините на възстановяване след падането на атомната бомба. Спомням си как от време на време ми хрумваха идеи за истории, които не се развиваха в Япония, но губех интерес.
Тези месеци бяха много важни за мен, защото без тях вероятно никога нямаше да стана писател. Често съм се питал какво се случваше с мен тогава? Каква беше тази странна енергия? Достигнах до заключението, че в онзи момент съм бил ангажиран с един своеобразен акт на съхранение. За да обясня какво имам предвид, ще се наложи да се върна малко по-назад.
*
През април 1960 г., едва петгодишен, пристихнах в Англия с родителите и сестра си. Настанихме се в Гилфорд, Съри, в богаташкия район трийсет мили южно от Лондон. Баща ми беше изследовател, океанограф, нает на служба от правителството на Великобритания. Машината, която разработваше, след време стана част от постоянната колекция на Музея на науката в Лондон.
Снимките, направени малко след пристигането ни, показват Англия от една вече изчезнала епоха. Мъжете носят вълнени пуловери с остро деколте и вратовръзки, автомобилите имат стъпала и резервни гуми отзад. „Бийтълс”, сексуалната революция, студентските протести и мултикултурализмът вече чакат зад ъгъла, но Англия, такава, каквато семейството ми я видя за първи път, едва ли подозираше за това. Чужденците от Франция и Италия бяха рядкост – какво остава за тези от Япония.
Живеехме на глуха улица с дванайсет къщи, точно там, където свършваше паважът и започваше полето. Най-близката ферма и пътеката, по която крави пристъпваха тежко една след друга към тази или онази ливада, бяха на по-малко от пет минути път пеша. Млякото се доставяше с теглена от кон каруца. Един от най-ярките ми спомени от първите ни дни в Англия са таралежите – миловидните, бодливи нощни създания, тогава многобройни в страната, – сгазени от автомобилните гуми през нощта, окъпани в сутрешна роса, избутани грижливо отстрани на пътя за удобство на боклукчиите.
Всички наши съседи ходеха на църква и когато отивах да играя с децата им, забелязах, че казват кратка молитва преди хранене. Посещавах неделното училище и не след дълго започнах да пея в църковния хор – на десет станах първият японец солист на хора в Гилфорд. Ходех в местното начално училище – където бях единственият чужденец, вероятно въобще в историята на училището, – а когато навърших единайсет, започнах да пътувам до гимназията в съседния град с влака, в който сутрин делях едно купе с мъже с бомбета и костюми на тънки райета, които отиваха на работа в Лондон.
На този етап вече напълно бях усвоил обноските, които тогава се очакваха от момчетата от средната английска класа. Когато бях на гости у приятел, знаех, че трябва да застана мирно, щом възрастен влезе в стаята; научих, че по време на хранене трябва да искам позволение, преди да стана от масата. Тъй като бях единственото дете чужденец в квартала, си бях спечелил местна слава. Другите деца знаеха кой съм, още преди да сме се запознали. Възрастни, които никога не бях виждал, понякога се обръщаха към мен по име на улицата или в магазина.
Днес, когато отправя поглед назад и си спомня, че тези неща са се случвали по-малко от двайсет години след края на световна война, през която японците са били техен заклет враг, съм изумен от чистосърдечното отношение и спонтанната щедрост, с които семейството ми бе прието от тази обикновена английска общност. Обичта, уважението и любопитството, които и до ден днешен храня към поколението британци участници във Втората световна война, които след нея създават една нова благоденстваща държава, до голяма степен произтичат от личните ми преживявания от онези години.
През цялото това време обаче аз водех различен живот в дома на родителите си японци. Вкъщи правилата, очакванията и езикът бяха други. Първоначално родителите ми имаха намерение да се върнем в Япония след година-две. Всъщност през първите ни единайсет години в Англия постоянно се заричахме, че се прибираме „следващата година“. Като резултат от това разбиранията на родителите ми си останаха като на гости, не на имигранти. Често споделяха наблюденията си над любопитните обичаи на местните, без да се чувстват задължени да ги възприемат. Така че задълго се смяташе, че когато порасна, ще живея в Япония, и се полагаха съответните усилия да се образовам и в тази насока. Всеки месец от Япония пристигаше пратка с комикси, списания и образователни справочници от предния месец, които жадно поглъщах. Спряхме да получаваме пратките, когато бях тийнейджър – вероятно след смъртта на дядо ми, – но разказите на родителите ми за техни стари приятели, роднини и случки от живота им в Япония продължиха да ме захранват с доволно количество образи и впечатления. Паралелно с това имах и свои собствени спомени – при това немалко и учудващо ясни. Помнех бабите и дядовците си, любими играчки, които не бях взел със себе си, традиционната японска къща, в която живеехме (която дори днес мога да възстановя в паметта си стая по стая), детската градина, близката спирка на трамвая, злото куче, което живееше до моста, стола при бръснаря, който беше специално пригоден за малки момчета с автомобилен волан пред голямото огледало.
Вследствие на това докато растях, дълго преди да ми хрумне да създавам измислени светове в проза, неуморно градях в представите си едно богато на детайли място, наречено „Япония“ – място, на което в известен смисъл принадлежах, и от което черпех чувството си за идентичност и увереността си. Това, че през този период не се бях връщал в Япония физически, само правеше образите в главата ми още по-живи и по-лични.
Оттук и нуждата от съхранение. Понеже когато станах на двайсет и няколко – макар и да не си давах съвсем ясна сметка за това, – вече осъзнавах някои важни неща. Започвах да приемам факта, че „моята“ Япония вероятно не съответства съвсем на което и да е място, до което мога да стигна със самолет; че начинът на живот, за който говореха родителите ми, който си спомнях от ранното си детство, е изчезнал през 60-те и 70-те години; че така или иначе тази Япония, която съществуваше в главата ми, вероятно никога не е била нещо повече от емоционален конструкт, построен от спомените, въображението и догадките на едно дете. И навярно най-важното: бях започнал да осъзнавам, че с всяка изминала година тази моя Япония – това безценно място, с което бях отраснал – избледнява все повече и повече.
Днес съм сигурен, че именно чувството, че „моята“ Япония е уникална и в същото време ужасно крехка – понеже не намира съответствие навън, – ме мотивираше да продължавам да работя в стаичката в Норфолк. Записвах на хартия специалните цветове, нрави и привички на този свят, неговото достойнство, недостатъците му, всичко, което някога си бях представял за него, преди завинаги да избледнее от съзнането ми. Исках да построя наново Япония с думи, да я съхраня, за да мога след време да посоча към някоя книга и да кажа: „Да, там е моята Япония, там вътре“.
*
Пролетта на 1983 г., три години и половина по-късно. С Лорна вече бяхме в Лондон, живеехме на квартира в две стаи на последния етаж на висока тясна къща, която, от своя страна, бе разположена на хълм в една от най-високите точки на града. Наблизо имаше телевизионна кула и когато се опитвахме да слушаме записи на грамофона, призрачни гласове от телевизионните емисии често нахълтваха във високоговорителите ни. Вместо диван и кресла в дневната ни имаше два дюшека, отрупани с възглавници. Имахме и голяма маса, на която през деня пишех и където вечеряхме вечер. Мястото не беше много бляскаво, но ни харесваше. Предната година бях публикувал първия си роман, бях написал и сценарий за кратък филм, който скоро щеше да бъде излъчен по националната телевизия.
Известно време бях сравнително горд с романа си, но през пролетта почувствах, че у мен се е настанило едва доловимо чувство на недоволство. Ето какъв бе проблемът. Първият ми роман и първият ми телевизионен сценарий бяха прекалено сходни. Не като тематика, а като метод и стил. Колкото повече мислех за това, толкова повече романът ми приличаше на сценарий – диалог с ремарки. В известен смисъл това не беше толкова лошо, но сега ми се щеше да пиша проза, която сработва само на хартия. Защо ми беше да пиша роман, ако той предлага малко или много същото преживяване, както когато човек включи телевизора си? Как да оцелее прозата срещу мощта на киното и телевизията, ако не предлага нещо уникално, нещо, което другите изкуства не могат да постигнат?
Горе-долу по това време се разболях и се наложи да прекарам няколко дни в леглото. Когато най-лошото мина и вече не ми се спеше постоянно, установих, че тежкият предмет, чието присъствие сред чаршафите ми ме дразнеше от известно време, всъщност беше екземпляр от първия том на „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст. Беше в ръцете ми, затова го зачетох. Все още трескавото ми състояние вероятно също оказа влияние, но останах направо зашеметен от частта, посветена на Комбре. Четох я отново и отново. Освен очевидната красота на този откъс, безкрайно ме развълнува начинът, по който Пруст преминава от един епизод в друг. Последователността на събитията и сцените не следваше нито обичайните изисквания на хронологията, нито тези на линейния сюжет. Вместо това свободни асоциации и случайни спомени, изглежда, водеха историята от един епизод към следващия. Понякога се чудех: защо тези наглед несвързани моменти седят един до друг в съзнанието на повествователя? Най-ненадейно пред мен се разкри един вълнуващ и по-свободен начин да структурирам втория си роман; начин, който щеше да доведе до богата образност върху страниците и да предложи вътрешни движения, които няма как да бъдат пресъздадени на екрана. Ако можех да преминавам от един откъс към следващия, следвайки асоциираните идеи и случайно появилите се спомени на разказвача, щях да имам свободата да творя така, както абстрактен художник избира да подреди формите и цветовете на платното си. Щях да мога да поставя епизод отпреди два дена редом до друг, отпреди двайсет години, и да накарам читателя да се замисли каква е връзката между тях. Реших, че така ще мога отчасти да разоблича редицата пластове на самозаблуда и отричане, които замъгляват представата на всеки човек за самия него и за миналото му.
*
Март 1988 г. Бях на трийсет и три. Вече имахме диван, на който лежах, заслушан в албум на Том Уейтс. Година по-рано с Лорна си бяхме купили собствена къща в една не много модерна, но приятна част на Южен Лондон, в която за първи път си имах собствен кабинет. Беше малък и нямаше врата, но бях изключително доволен, че мога да разпилея листите си наоколо, без да се налага да ги прибирам в края на деня. Именно в този кабинет току-що – поне така смятах – бях привършил третия си роман. Той бе и първият, чието действие не се развиваше в Япония, тъй като след първите ми два романа личната ми Япония вече не беше така крехка. Всъщност новата ми книга, която щеше да се казва „Остатъкът от деня“, на пръв поглед беше типично английска – макар и значително да се различаваше, или поне така се надявах, от тези на по-възрастните британски автори. Внимавах да не пиша с презумпцията, подобно на много от тях, че всички мои читатели са англичани и добре познават английската чувствителност и начин на мислене. По онова време писатели като Салман Рушди и В. С. Найпол вече бяха проправили пътя за една по-интернационална и отворена към външния свят британска литература, която не се стреми да утвърди централната позиция или неоспоримата значимост на Великобритания. Писането им бе постколониално в най-широкия смисъл на думата. Щеше ми се, също като тях, да пиша „интернационална“ проза, която лесно да прекосява културните и лингвистичните граници дори когато пиша история, която се случва в един на пръв поглед изключително английски свят. Моята Англия щеше да бъде по-скоро митична, с контури, които, вярвах, вече съществуваха в представите на много хора по целия свят, включително и на такива, които никога не бяха посещавали страната.
Историята, която току-що бях написал, разказваше за един английски иконом, който осъзнава, на много късен етап от живота си, че е живял, воден от погрешни ценности; и че е пропилял най-добрите си години, за да служи на нацистки симпатизант; че като е отказал да поеме морална и политическа отговорност за живота си, изцяло и безвъзвратно е пропилял този живот. Нещо повече – че в опитите си да стане перфектният слуга си е забранил да обича и да бъде обичан от единствената жена, за която го е грижа.
Бях прочел ръкописа си няколко пъти и в общи линии бях останал доволен. Въпреки това обаче не можех да се отърва от чувството, че нещо му липсва.
И така една вечер, както вече ви казах, се бях излегнал на дивана вкъщи и слушах Том Уейтс. И Том Уейтс започна да пее песен, наречена “Ruby’s Arms” („Обятията на Руби“). Може би сте я чували. (Обмислях възможността да ви я запея, но се отказах.) Това е балада за един мъж, най-вероятно войник, който оставя любимата си, спяща в леглото. Ранна сутрин е, той тръгва по пътя и хваща влака. Дотук нищо необичайно. Песента обаче звучи с гласа на грубоват американски бродяга, който не е свикнал да разкрива чувствата си. И някъде по средата на песента идва момент, в който певецът ни казва, че сърцето му е разбито. Този момент е почти непоносимо затрогващ заради напрежението между самото чувство и огромната съпротива, която очевидно е трябвало да бъде преодоляна, за да бъде това чувство заявено.Том Уейтс изпява тези думи с катарзисно великолепие, при което става ясно, че стоицизмът, който здравенякът е демонстрирал през целия си живот, се пропуква пред лицето на съкрушителна тъга.
Докато слушах Том Уейтс, ми се изясни какво ми остава да направя. Без да се замислям много-много, отдавна бях решил, че моят английски иконом ще запази емоционалните си защити и ще съумее да остане скрит зад тях – и от себе си, и от читателите – до самия край. Сега обаче ми стана ясно, че трябва да променя това. За един-единствен миг, някъде към края на историята, миг, който трябваше внимателно да подбера, бронята му щеше да се пропука. Трябваше да дам възможност за единствен бегъл поглед, който да разкрие необятния, трагичен копнеж, скрит отдолу.
Редно е да кажа, че неведнъж се е случвало да стигна до важно заключение благодарение на гласа на някой певец. Нямам предвид толкова текста на песента, колкото самото пеене. Както знаем, човешкият глас е способен да изрази невъобразимо сложна смесица от чувства при пеене. През годините отделни аспекти от писането ми са били повлияни от Боб Дилън, Нина Симон, Емилу Харис, Рей Чарлс, Брус Спрингстийн, Гилиан Уелч, моята приятелка и сътрудничка Стейси Кент, както и много други. Чувал съм нещо в гласовете им и съм си казвал: „Ах, да, ето за това става дума. Това трябва да уловя в тази сцена. Нещо много близко до това“. Често става дума за емоция, която ми е трудно да изразя с думи, но ето че я долавям в гласа на певеца и вече имам нещо, към което да се стремя.
*
През октомври 1999 г. бях поканен от немския поет Кристоф Хойбнер от името на Международния комитет на Освиенцим да посетя за няколко дни бившия концентрационен лагер. Щях да отседна в Младежкия център в Освиенцим, който се намира между първия лагер и лагера Биркенау, разположен на две мили от там. Разведоха ме из лагерите и се срещнах, неофициално, с трима оцелели. Чувствах, че съм се доближил, поне географски, до сърцето на мрачната сила, в чиято сянка израсна моето поколение. В един дъждовен следобед застанах пред отломъците от газовите камери в Биркенау – сега необичайно запуснати и занемарени, – оставени малко или много така, както германците ги оставят, след като ги взривяват и бягат от Червената армия. Сега те представляваха просто влажни, изпочупени парчета бетон, изложени на суровия полски климат, рушащи се все повече с всяка изминала година. Моите домакини споделиха дилемата си. Трябва ли тези останки да бъдат съхранени? Трябва ли над тях да бъдат построени куполи от плексиглас, които да ги запазят за очите на идните поколения? Или трябва да бъдат оставени да изгният и да изчезнат бавно по естествен път? На мен това ми се стори като метафора за една по-голяма дилема. Как да бъдат съхранени подобни спомени? Ще превърнат ли стъклените куполи тези останки на злото и страданието в банални музейни експонати? Какво трябва да изберем да помним? Кога е по-добре да забравим и да продължим напред?
Бях на четиридесет и четири. До този момент гледах на Втората световна война, на нейните кошмари и триумфи като принадлежащи на поколението на родителите ми. Сега обаче ми хрумна, че съвсем скоро много от хората, свидетели на тези значими събития, вече няма да са сред живите. И тогава? Трябва ли моето поколение да се нагърби с бремето да помни? Ние не сме живели през военните години, но поне сме отгледани от родители, чийто живот е бил безвъзвратно оформен от тях. Не носех ли, в ролята си на разказвач, отговорност, която до този момент не осъзнавах? Отговорност да предам, доколкото мога, тези спомени и уроци от поколението на родителите си на следващото?
След известно време се случи да говоря пред публика в Токио, когато една жена от залата ме попита, както често се случва, какъв е следващият ми проект. По-конкретно изтъкна, че книгите ми често касаят хора, живели през време на резки социални и политически промени, които впоследствие преосмислят живота си и се опитват да се справят с по-мрачните си и срамни спомени. Дали и за в бъдеще, попита тя, смятам да се занимавам с тези проблеми?
И ето че давах отговор, без предварително да съм мислил по този въпрос. Да, отговорих, често пиша за хора, които се лутат между забравата и паметта. Но за в бъдеще ми се ще да напиша история за това как цяла нация или цяло общество се справя със същите проблеми. Дали една нация помни и забравя така, както отделният индивид? Или има съществени разлики между тях? Какво точно представляват спомените на една нация? Къде се съхраняват? Как се оформят и управляват? Има ли случаи, в които забравата е единственият начин да се прекъсне цикълът на насилието или да бъде предотвратено потъването на дадено общество в хаос или война? От друга страна, възможно ли е стабилна и свободна нация да бъде съградена на основите на самоналожена амнезия и възпрепятстване на справедливостта? За изненада и на самия себе си, отговорих на жената, че искам да намеря начин да пиша за тези неща, но за жалост, за момента още не знам как.
*
Една вечер в началото на 2001 г. с Лорна се бяхме настанили в затъмнената дневна на къщата ни в Северен Лондон (където вече живеехме) и гледахме филма на Хауърд Хоукс от 1934 г. „Двайсети век“ на видеокасета с прилично качество. Заглавието на филма, както скоро разбрахме, не визираше века, който току-що бяхме оставили зад гърба си, а известен луксозен влак от епохата, свързвал Ню Йорк с Чикаго. Както някои от вас вероятно знаят, филмът, чието действие в по-голямата си част се развива във влака, е динамична комедия за бродуейски продуцент, който отчаяно се опитва да попречи на водещата си актриса да замине за Холивуд, за да стане филмова звезда. Филмът разчита на огромния комедиен талант на Джон Баримор – един от най-добрите актьори на своето време. В мимиките и жестовете му, в почти всяка негова реплика прозират ирониите, противоречията и комичната уродливост на човек, затънал в егоцентричност и излишен драматизъм. В много отношения изпълнението му е безупречно. Въпреки това обаче с всяка следваща минута филмът все по-малко ме интригуваше. Първоначално това ме озадачи. Обикновено харесвах Баримор и бях голям фен на други филми на Хауърд Хоукс от това време като „Петъкът на неговото момиче“ и „Само ангелите имат крила“ например. Беше изминал около един час от филма, когато ми хрумна една проста, но поразителна идея. Причината, поради която рядко ме вълнуваха иначе толкова ярки и безспорно убедителни персонажи от различни романи, филми и пиеси, бе, че тези персонажи не успяваха да се свържат с който и да е от останалите персонажи по интересен човешки начин. Веднага след това ми хрумна още нещо, този път във връзка със собствената ми работа – какво щеше да стане, ако престанех да се тревожа за героите си и вместо това започнех да се тревожа за техните взаимоотношения?
Докато влакът продължаваше да трака на запад, а Джон Баримор ставаше все по-истеричен, се сетих за известната теория на Е. М. Форстър за триизмерните и двуизмерните персонажи. Героят в дадена история ставаше триизмерен, твърдеше той, когато успее да ни „изненада убедително“. Това го правеше „по-плътен“. Ами ако героят е триизмерен, ала взаимоотношенията му с останалите не са, зачудих се тогава. Някъде другаде в същите лекции Форстър си служеше със следния шеговит образ – обясняваше как издърпва сюжета от един роман като с пинсета и го изследва нa светлината на лампата, все едно е гърчещ се червей. Не можех ли да проведа подобен експеримент и да изследвам на светлината на лампата мрежата от взаимоотношения в която и да е история? Мога ли да използвам същия похват и за собствените си произведения – тези, които вече бяха написал и които смятах да напиша? Бих могъл да разгледам например ето тази връзка между учител и ученик. Казва ли тя нещо ново и важно?
Или сега, когато се взирам внимателно в нея, става ясно, че не е нищо повече от изтъркан стереотип, същата като тези в безброй други посредствени истории? Или пък ето тази връзка между двама конкуриращи се приятели. Динамична ли е? Предизвиква ли емоционален отклик? Развива ли се? Изненадва ли убедително? Триизмерна ли е? Внезапно ми се стори, че по-добре разбирам защо в миналото конкретни аспекти от работата ми не бяха сработвали, въпреки отчаяните мерки, които бях прилагал. Хрумна ми, докато продължавах да наблюдавам Джон Баримор, че всички добри истории, без значение колко радикални или традиционни бяха като форма, съдържаха взаимоотношения, които са важни за нас – които ни вълнуват, забавляват, гневят, които ни изненадват. Може би в бъдеще, ако обръщах повече внимание на взаимоотношенията, които описвам, героите ми щяха да се погрижат сами за себе си.
Наясно съм, че може и да ви казвам нещо, което винаги е било очевидно за вас. Тази идея обаче ме споходи учудващо късно в живота ми на писател и днес гледам на нея като на повратна точка, също като останалите, които вече ви описах. От този момент нататък започнах да изграждам историите си по различен начин. Когато пишех „Никога не ме оставяй“, да речем, първо си изясних връзката между тримата главни герои и чак след това и връзките на всеки един от тях с останалите персонажи в романа.
*
Важните повратни точки в писателската професия – а вероятно и в много други професии – са тъкмо такива. Малки, разхвърляни мигове. Тихи и лични искрици откровение. Идват рядко и дори тогава се случва да дойдат без предизвестиe и посредничеството на учители и колеги. Често трябва да се борят за внимание с по-крещяши и по-неотложни наглед нужди. Понякога истините, които откриват, си противоречат със здравия разум. Но когато дойдат, е важно да ги разпознаваме. Или ще се изплъзнат между пръстите ни.
Говоря за малкото и личното, защото такова е естеството на работата ми. Човек, който пише в тиха стая и се опитва да се свърже с друг човек, четящ в друга тиха – или не толкова тиха стая. Историите могат да развличат, а понякога и да поучават или да изразяват различни схващания. Най-важното за мен обаче е, че предават чувства. Че въздействат на всички еднакво, преодолявайки границите, които ни разделят. Историите стоят в основата на няколко големи и лъскави индустрии – книгоиздаването, киноиндустрията, телевизионната индустрия, театралната индустрия. В крайна сметка обаче историите се появяват, просто защото един човек иска да каже на друг: „Ето това чувствам аз. Разбираш ли ме? И ти ли чувстваш същото?“
*
Ето че стигаме до настоящето. Наскоро осъзнах, че през последните няколко години съм живял откъснат от света. Че не съм забелязал недоволството и тревогите на много от хората около мен. Осъзнах, че моят свят – цивилизовано и приятно място, населено с иронични, свободомислещи хора – в действителност е много по-малък, отколкото съм си представял. 2016, година на изненадващи – а за мен лично и мрачни – политически събития в Европа и Америка и на ужасяващи терористични прояви по целия свят, ме принуди да призная пред себе си, че неудържимият възход на либерално-хуманистичните ценности, който от детинство съм приемал за даденост, може би е само илюзия.
Принадлежа към поколение оптимисти – и защо не? Ние видяхме как хората преди нас успешно превърнаха Европа от място на тоталитарни режими, геноцид и безпрецедентна досега в световната история масова сеч в регион на либерални демокрации, съжителстващи мирно и почти без граници. Видяхме как старите колониални империи започнаха да се рушат, повличайки след себе си и осъдителните убеждения, които спояваха основите им. Станахме свидетели на значителен напредък в сферата на феминизма, правата на хомосексуалистите и водещите се на няколко фронта битки срещу расизма. Пораснахме в контекста на страхотния сблъсък – едновременно идеологически и военен – между капитализма и комунизма, но дочакахме и неговия щастлив, според много от нас завършек.
В ретроспекция обаче годините от падането на Берлинската стена изглеждат като години на самодоволство и изгубени възможности. Позволихме на неравенството в благосъстоянието и възможностите между отделните нации и в рамките на самите тях да се задълбочи. По-специално, катастрофалната инвазия на Ирак през 2003 г. и дългите години на строги ограничения, наложени над обикновените хора след скандалната икономическа криза от 2008 г., ни доведоха до положение, в което крайнодесните идеологии и племенният национализъм процъфтяват. Расизмът в добре познатите му традиционни форми, както и в редица модерни и по-добре промотирани варианти отново е в подем – размърдва се някъде дълбоко под цивилизованите ни улици, като погребано чудовище, което се пробужда. За момента сякаш ни липсва прогресивна кауза, която да ни обедини. Вместо това дори в богатите западни демокрации се делим на враждуващи лагери и се борим за ресурси или сила.
А зад ъгъла – или вече сме там? – дебнат предизвикателствата на зашеметяващите открития в науката, технологията и медицината. Съвременните генетични технологии – методът за генно редактиране CRISPR например, – и напредъкът в роботиката и разработката на изкуствен интелект ще донесат много ползи и ще спясят много човешки животи, но могат също така да доведат до появата на жестоки меритокрации, граничещи с апартейд, и на масова безработица дори в настоящия професионален елит.
В същото време аз – човек, прехвърлил вече шейсетте – разтърквам очи и се опитвам да различа в мъглата очертанията на този свят, за чието съществуване довчера дори не подозирах. Мога ли – един изморен писател от едно интелектуално изморено поколение – да събера необходимата енергия, за да погледна това непознато място? Мога ли да предложа нещо, което да даде перспектива, да подплати с емоции разприте, борбите и сблъсъците, които предстоят, докато обществата се приспособяват към огромните промени?
Трябва да продължа да правя каквото мога. Защото все още вярвам, че литературата е важна и че ще става все по-важна, докато пресичаме този тежък терен. Разчитам обаче на по-младите писатели да ни вдъхновяват и водят. Това е тяхното време и именно те притежават знанията и инстинктите за него, които на нас ни липсат. В сферата на литературата, киното, телевизията и театъра днес виждам смели и интригуващи таланти – четиридесет, трийсет и двайсет годишни жени и мъже. Така че съм оптимистично настроен. Нямам причини да не бъда.
Позволете ми да приключа обаче с един апел – моят Нобелов апел, ако щете. Трудно е да сложим в ред целия свят, ала нека поне помислим какво можем да направим с онова негово кътче, за което отговаряме ние – за кътчето „литература“, където четем, пишем, публикуваме, препоръчваме, осъждаме и връчваме награди на различни книги. Ако искаме да играем важна роля в несигурното бъдеще, ако искаме да извадим на показ най-доброто от днешните и утрешните писатели, вярвам, че трябва да станем по-разнообразни. Имам предвид две конкретни неща.
Първо, трябва да разширим познатия ни литературен свят така, че да включва повече гласове, идващи отвъд зоните на комфорт, създадени от елитните култури на водещите страни в света. Трябва по-усилено да търсим съкровищата на непознати до днес литературни култури, независимо дали писателите живеят в далечни страни, или в рамките на собственото ни общество. Второ, трябва да се погрижим да не дефинираме прекалено тясно и консервативно понятието „добра литература“. Следващото поколение ще намери всякакви нови, понякога дори озадачаващи начини да разказва важни и красиви истории. Трябва да подходим към тези писатели без предразсъдъци, особено що се касае до жанрове и форми, за да отдадем заслужената грижа и внимание на най-добрите сред тях. В това време на все по-засилващо се разделение трябва да слушаме внимателно. Доброто писане и доброто четене ще преодолеят бариерите. Възможно е дори да намерим нова идея, възвишена хуманна визия, около която да се обединим.
На Шведската академия, Нобеловата фондация и на шведския народ, който през годините превърна Нобеловата награда в светъл символ на доброто, към което всички ние се стремим – благодаря ви!

7 декември 2017

Превод от английски: Мая Ненчева