Разговор с режисьора Петко Гюлчев
„Калин и отбора на затвора“ на режисьора Петко Гюлчев и сценариста Тонислав Христов беше един от най-вълнуващите филми на тазгодишното издание на София Филм Фест. Това е документален филм, който проследява работата на Калин Гайтанджиев, психолог в затвора в Казичене. Методите му са необичайни – затворниците тренират футбол, правят рок банда, свирят, учат реплики и изнасят театрални постановки. Целта е ясна – социализиране на затворниците и развиване на нови умения. Преди да стигне до екран, проектът минава през много програми за развитие като Ex Oriente, DOK Leipzig, Загреб Док Фест, програма „Медия”. Световната му премиера бе на „Сараево филм фест“, а от април филмът ще се разпространява в българските кина.
Как намерихте Калин Гайтанджиев – главния герой на филма?
Историята на Калин Гайтанджиев стигна до мен чрез Генка Шикерова, докато завършвах предишния си филм Infinity Himalaya. Това беше история за усилията на един мъж да преобърне представата за живот и ценностната система не на кого да е, а на хора, които са в тежък конфликт с обществото. Развих я на хартия и допълних с кратък тийзър, след което кандидатствахме в няколко международни програми за развитие на проекти. Много е любопитно как един човек размътва водата. Как един човек работи с хора, които се смятат за утайката на обществото. И в това Калин има ясна цел: „Поне един от сто да излезе от калта“. Точно затова си заслужава да прескочиш границите на системата и да откриеш скритите таланти зад решетките.
Колко време прекарахте в снимки? Как ви приеха затворниците?
В началото пробвахме интервюта, класически интервюта, в които да се обясни защо се правят тези неща, на какво се разчита, как се избират хората и пр. Не стана по този начин, всички бяха особено дървени, включително Калин. Видях, че силата им е в действието. Получих отговори на въпросите си от случването пред камера, от реалните ситуации и действия. Има един подход в документалното кино, известен като муха на стената, реших тъкмо него да използвам – снимам без да питам нищо, просто снимам случващото се. Затова и така се нарича, защото мухата си седи горе в ъгъла и ти просто я следваш, без да се намесваш. С този метод рискуваш не всичко да е ясно за публиката отначало, но пък така я въвеждаш директно и оставяш отговорите да дойдат постепенно. Снимах близо 5 години, следях развитието и промяната у хората. Затворниците ме допускаха бавно, поетапно. Прекарах часове с камерата само за да свикнат с нея. Знаех, че това са ненужни, скучни неща, но беше нужно, за да ги приобщя към самия процес, за да може, като дойде интересното, те да не се притесняват от мен и екипа. Така беше в началото, после дойде момент, в който те започнаха да се усещат в центъра на вниманието, специални – защото точно те са избрани, а не други затворници – и се притесних да не почнат да преиграват, да преекспонират нещата пред камерата. Даже помежду им се оформи нещо като конкуренция. Но Калин, който има много силна присъствена енергия, успяваше да ги въвлича в нещата и те моментално забравяха за камерата. Така че снимахме реалните ситуации.
Тоест не си знаел накъде ще те отведе филмът?
Режисьорската ми предпоставка беше да направя един позитивен филм за затвора, знаем, че по принцип това не е най-веселото място на света, но историята на Калин е една донкихотовска история. Калин е запазил онова детско, игрово начало, с което успява да въвлече околните в играта, да вкара и да задържи в крайна сметка тези корави мъже в роли, в ситуация на игрово съревнование. Той съзнава, че ако методите му не са такива, никой няма да му се „върже“. Всичко това е забавно, но и градивно. Между другото, докато работех по филма, си дадох сметка, че затворниците в голямата си част са инфантилни хора. Това са хора, които като цяло са спрели да се развиват в своя четвърти клас, в далечното си минало, и ако ти не подходиш с тях по техния инфантилен начин, те не биха се отворили, не биха махнали черупката си. Повечето са от проблемни семейства, липсвало им е внимание, отношение, и го получават, парадоксално, в затвора, в игрите на Калин. Защото общото между футбола, театъра и снимането на клип, като част от методите му, е тъкмо играта. В нея той ги увлича по един детски, неподправен начин, по който те самите остават изненадани от себе си, а още повече от въздействието на игрите върху тях. И факт е, че тия момчета, моите герои специално, се измъкнаха от калта. Например един от героите ми е програмист, работи за големи американски компании, за ЮНЕСКО, а отскоро е собственик на няколко офиса. Друг започна като готвач в голямо столично заведение. Повечето от тези хора сега са реализирани благодарение на качествата, които Калин е открил и развил в тях.
Във филма става ясно, че Калин е помолен да напусне работното си място в затвора и макар да не обясняваш причините, всеки си прави своите заключения. Би ли споделил повече за това?
Ще го кажа така: Калин в един момент започна яко да бърка в очите на администрацията на затвора. Със своите дейности той отваряше много допълнителна работа на администрацията, защото неговите инициативи бяха свързани с пътувания на затворниците, с достъп до места, с организация, разрешения, охрана, купища бумащина и в крайна сметка с много работа, която никой не иска да върши. Можете да си дадете сметка за това колко допълнителна работа отваря едно излизане на затворниците в качеството им на „футболен отбор“ и участието им в турнир, или пък театралният им „гастрол“ в бившия културен дом „Лиляна Димитрова“, или пътуването им до Камен бряг (тези момчета изпълниха своите парчета в рамките на Джулай морнинг веднага след Джон Лоутън). Да не говорим за изнудванията и корупцията, която администрацията упражнява и върху затворниците, и върху дейността на Калин, но това са неща за други медии – някои от тях излязоха в пресата, други остават потулени и до днес. Ако се върна на методите и практиките на Калин – да, те са необичайни, бих ги нарекъл радикални за българските условия. Появява се едни психолог, който иска да прави някакви извънредни неща, но в очите на управата на затвора тези неща са „едни глупости“, които на всичкото отгоре им отварят работа. А управата иска да мине по санитарния минимум, не й се занимава. Още повече, че Калин започна да привлича интереса на медии, идват журналисти, появяват се камери, момчетата бяха гости в „Шоуто на Слави“, на „Денис и приятели“, започва да се създава шум и любопитство към тях, а те, управата на затвора, нямат нужда от такова любопитство и внимание, защото не се знае докъде може да се стигне.
В крайна сметка сега Калин практикува своите методи в училище, което може да се мисли като начало на друга история.
И е друга, и е същата. След като напуска затвора, Калин отива да работи в средното училище, като продължава да прави същото, но вече с деца. По собствените му думи, „вместо да се занимавам с тях, когато влязат в затвора, по-добре да ги хвана още докато не са влезли в калта“. Оказва се, че голяма част от проблемите на затворниците са започнали именно в ранните училищни години, защото никой не ги е насочвал, не им е помагал да канализират енергията си в правилна посока. Сега той им помага да изговарят проблемите си, като отново ги вкарва в роли, въвлича ги в процеси на изразяване и самоопознаване. Най-вече им показва лично отношение, това, което децата, в по-голямата си част, не срещат днес нито в семейството, нито в училище. Това е отношение на човек с човека отвъд системата, унифицираните кодове и общите правила. В тази връзка ще цитирам руския режисьор Никита Михалков, с когото преди години правих интервю по време на гостуването му тук, на София Филм Фест: „Разликата между Запада и Изтока е, че тук, на Изток, законът има лично отношение“. Това беше и един вид мото на тогавашния му филм „12“. Ако обърна казаното към случая на Калин Гайтанджиев, мога да кажа, че той прави именно това: влага лично отношение, индивидуален подход към всеки, с когото работи, в резултат на което нещата започват да се случват.
Въпросите зададе ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА
