Защо харесвам някои стихотворения повече от други

Популярни статии

Чарлз Симик

бр. 29/2021  

Светлана Мирчева, Спомен #39, за Жан-Шарл Бле и Оливие Боасиер

Имам една снимка на баща ми, облечен в черен смокинг и държащ малко прасенце под мишница. Той е на сцената. Две тъмнооки красавици в дълбоко изрязани вечерни рокли стоят до него и се кикотят. Той също се смее. Устата на прасето е отворена, но то не изглежда сякаш се смее.

Това е на Нова година, годината е 1926, а те са в някакъв нощен клуб. В полунощ светлините били угасени и прасето било пуснато на свобода. В последвалия хаос един мъж уловил пищящото животно – баща ми. Сега било вече негово. След като се поклонил на публиката, той взел въже от келнера и завързал прасето за крака на масата.

През онази нощ той и момичетата посетили няколко други заведения. Прасето ги следвало, вързано на въже. Накарали го да пие шампанско и да носи парти шапка. „Горкото прасе“, казваше баща ми години по-късно.

На разсъмване вече останали сами, баща ми и прасето, се отбили в една долнопробна кръчма до жп гарата. На съседната маса пиян свещеник венчавал млада двойка, като кръстосвал нож и вилица, за да благословя младоженците. Баща ми им подарил прасето като сватбен подарък. Горкото прасе.

Това обаче не е краят на историята. През 1948 г., когато баща ми вече беше на път за Америка, а ние в Белград гладувахме, това, което правехме, бе да разменяме притежанията си за храна. Срещу сносен чифт мъжки обувки можеше да получиш пиле. Часовници, сребърни прибори, кристални вази и изискан порцелан се разменяха за бекон, свинска мас, колбаси и подобни неща. Веднъж един стар циганин поиска цилиндъра на баща ми, който дори не му бе по мярка. И с този цилиндър, нахлупен на очите, той ни подаде жива патица.

Няколко седмици по-късно брат му дойде да ни види. Изглеждаше благоденстващ – златни предни зъби и два ръчни часовника, по един на всяка ръка. Другият брат, изглежда, бе забелязал, че имаме смокинг. Така беше. Ние оставихме тези хора да се разхождат от стая в стая и да преценяват стоката. Те се чувстваха като у дома си, отваряха чекмеджетата, надничаха в килерите и знаеха, че няма да възразим. Бяхме много гладни.

Както и да е, майка ми извади смокинга от 1926 година. Можехме да забележим, че мъжът веднага се влюби в смокинга. След това ни предложи първо едно, а след това и две пилета за него. Но по някаква причина майка ми се заинати. Идваха празници и тя искаше прасенце. Циганинът се ядоса или се престори на ядосан. Прасенце беше твърде много. Майка ми обаче не отстъпи. Когато си беше наумила, тя наистина можеше да се пазари. Години по-късно в Дувър, Ню Хемпшир, я наблюдавах как подлуди един продавач на мебели. Той предложи да й даде дивана безплатно, само и само да се отърве от нея.

Циганинът обаче бе по-корав и си тръгна. След това, няколко дни по-късно, се върна отново, за да погледне още веднъж. Той стоеше и гледаше смокинга ни, който междувременно майка бе изчеткала. Той ни погледна и ние го погледнахме. Накрая въздъхна тежко като човек, който е взел трудно и необратимо решение. Получихме прасето на следващия ден. Беше живо и изглеждаше също като онова на снимката.

Написано през 1986 г. като предговор към броя на списание Ploughshares,

на който бях редактор. – Бел. авт.

 Превод от английски: СОНЯ АНДОНОВА

 

Чарлз Симик, един от най-значимите съвременни поети, е роден в Югославия през 1938 г. и емигрира в САЩ през 1954 г. От 1959 г. насам активно публикува свои произведения и този вече шейсетгодишен път в поезията обхваща четиридесет стихосбирки. Симик е и носител на много международни награди, сред които наградата „Пулицър“ за поезия през 1990 г. и наградата „Уолъс Стивънс“ на Академията на американските поети (2007). Превеждан е и на множество езици. Поетичният стил на Чарлз Симик не се поддава на лесно категоризиране, макар да е разпознаваем поради своята оригиналност, минимализъм, използването на ясни образи и уникалното съчетание на ирония и енигма. Някои от най-известните поетични творби на Симик хвърлят ръкавица към традиционата разделителната линия между одушевеното и неодушевеното. Както посочва поетът и критик Робърт Шоу, „при Симик неодушевените предмети водят собствен живот и представляват, понякога, тъмна пародия на човешкото съществуване“. Самият Симик е изтъкнат преводач на творчеството на поети от бивша Югославия като Иван Лалич, Васко Попа, Томаж Шаламун, Александар Ристович, Славко Яневски, Новица Тадич и др.

Освен че е един от най-известните американски поети, Чарлз Симик е и талантлив есеист, автор е на десет книги с проза и есета и е активен сътрудник на New York Review of Books. Публикуваните тук творби са от книгата „Животът на образите“ (The Life of Images, 2015), която съдържа негови избрани есета, писани в течение на двадесет и пет години. Те изследват разнообразни теми, вариращи от поезията, литературната критика и философията до други изкуства като киното и фотографията или пък съдържат автентични спомени от детството на Симик в разтърсената от войната страна. В своя неподражаем стил Симик разсъждава не само върху поезията на Марина Цветаева, философията на Емил Чоран или пък филмите на Бъстър Кийтън, но и върху връзката между щастието и храната или пък привличането към вече несъществуващата родина. В есетата си този поет с нетрадиционен глас споделя своето светоусещане и предлага интимен поглед към вътрешния си свят.

 С. А.

 

 Да четеш философия през нощта

 

  

                                                      Около мен отново е нощ. Чувствам се сякаш

                                                е проблеснала мълния – за кратък период от време

                                                      бях изцяло в стихията си и в светлината си.

Ницше

Умът обича неизвестността, той обича образите,

смисълът на които е неизвестен,

тъй като и смисълът на самия ум е неизвестен.

Магрит

 

Имах Бъстър-Кийтъновото изражение на преувеличено спокойствие. Бих могъл да седя на ръба на скала с гръб към бездната и да се опитвам да изглеждам нормално.

Сега чета философия рано сутрин. Когато бях по-млад и живеех в града, винаги четях нощем. „Така си развали очите“, непрекъснато повтаряше майка ми. Седях и четях до късно през нощта. Колкото по-тихо ставаше, толкова повече се проясняваше главата ми, или поне така ми се струваше. В оскъдно обзаведената стая над италианската бакалия аз се мъчех с някакво сложно философско разсъждение, което обещаваше велико прозрение в своя край. Можех да го усетя с цялото си същество.

Не успявах да оставя книгата, беше вече много късно, а сутринта трябваше да бъда на работа. Дори да се бях опитал да заспя, главата ми щеше да е пълна с Кант или Хегел. Така че нямаше да спя и в някакъв момент вече бях взел такова решение. Седнал там с отворената книга, лицето ми неясно се отразяваше в тъмното стъкло на прозореца, а наоколо големият град бе притихнал. Гледах себе си как се наблюдавам. Много странно преживяване.

Първия път, когато се случи, бях на двайсет. Беше шест часът сутринта през зимата. Бе тъмно и много студено. Пътувах с влака до Чикаго, отивах на работа, седнал между две много навлечени стари жени. Във влака бе прекалено горещо, но всеки път когато вратата се отваряше при някоя от издигнатите платформи, струята студен въздух ни караше да потръпваме. Лампите също трептяха. Когато влакът навлизаше в други коловози, светлините угасваха за миг и аз спирах да чета историята на философията, която бях взел от библиотеката предишния ден. „Защо има нещо, а не нищо?“, питаше книгата, цитирайки Парменид. Сякаш очите ми се отвориха. Не можах да откъсна поглед от моите спътници. Колко невероятно, помислих си, всички ние сме тук и съществуваме!

Философията е като завръщане у дома. Често ми се присънва улицата, на която съм роден. Винаги е нощ, аз подминавам бегло познати сгради, опитвам се да намеря къщата ни, но нея по някаква причина я няма. Връщам се по стъпките си към онова малко пространство от само няколко сгради, които са там, но онази, която търся, я няма. Усилията ме изтощават и натъжават.

В друга версия на същия този сън виждам нашата къща. Ето я, най-накрая, но по някаква причина не мога да се добера по-близо до нея. Светлините не са запалени. Търся прозореца ни и виждам, че там, на третия етаж, е още по-тъмно. Цялата сграда изглежда изоставена. „Не може да бъде!“ – казвам си с ужас.

Веднъж в един от тези сънища, преди много години, видях на нашия прозорец наведен силует, който сякаш внимателно наблюдаваше улицата. По същия начин, както баба ми би чакала до късно през нощта, за да види дали си идваме вкъщи, само че това беше непознат. Бях сигурен в това дори без да мога да видя лицето му.

През по-голямата част от времето обаче в съня ми никой не се виждаше. Фасадите на сградите все още пазят своите белези и други признаци на войната. Уличните лампи не светят, на небето няма луна и не ми е ясно как мога да видя всичко това в пълна тъмница. Улицата, по която вървя, е дълга, празна и привидно безкрайна.

Който чете философия, той чете себе си точно толкова, колкото чете и определен философ. Аз съм в диалог с определени решаващи събития в моя живот, така както съм в диалог с идеите, изложени на страницата. Моето собствено съществуване придава тяхното значение. Усилието ми да разбера е едно непрекъснато кръжене около няколко натрапчиви образа.

Както всички останали, и аз имам своите предчувствия. Всички мои преживявания създават един вид вродена онтология, която предшества цялото ми четене. Това, което се опитвам да осмисля с помощта на философа, е това, което вече съм предчувствал.

Това е един от начините да погледнем на въпроса.

„Размишлението, което направих вчера, изпълни ума ми с толкова съмнения, че отсега нататък не съм в състояние да ги забравя. А при това не виждам по какъв начин бих могъл да ги разреша. И сякаш че внезапно съм паднал в извънредно дълбока вода, тъй съм изненадан, че не мога нито да стъпя здраво на дъното, нито да плувам, за да се задържа на повърхността. Все пак ще напрегна сили и ще тръгна отново по същия път, по който бях поел вчера, като страна от всичко, в което бих могъл да си въобразя и най-малко съмнение, също както ако знаех, че е абсолютно лъжливо. И ще продължа все по тоя път, докато не срещна нещо сигурно или поне – ако не мога друго – докато не разбера по безспорен начин, че в света няма нищо сигурно.

За да помръдне земното кълбо от мястото му и го пренесе на друго, Архимед се е нуждаел само от една устойчива и неподвижна точка. Също и аз ще имам право да храня големи надежди, ако се окажа достатъчно щастлив, за да открия само едно-единствено сигурно и безспорно нещо.“[i]

Обичам този пасаж на Декарт, неговото начало и неговото нежелание да бъде заблуждаван. Той описва амбицията на философията във цялото ѝ благородство и отчаяние. Предпочитам този съмняващ се Декарт пред по-късния, известен със своите уверености. Поезията на неопределеността все още излъчва своето очарование. Разбира се, той е жаден за абсолютното, но всички други също сме жадни, нали така?

В Източна Европа има една народна песен за момиче, което мята една ябълка все по-високо и по-високо, докато накрая я хвърля толкова високо, че достига облаците. За нейна изненада ябълката не пада обратно. Хванал я един от облаците. Тя чака с протегнати ръце, но ябълката остава горе. Всичко, което момичето може да стори, е да моли облака да ѝ върне ябълката, но това е друга история. Харесва ми първата част, когато все още преобладава невъзможното.

Спомням си, че лежах в една канавка и се взирах в околните камъчета, докато германски бомбардировачи летяха над главите ни. Това беше отдавна. Не помня лицето на майка ми, нито лицата на хората, които бяха там с нас, но все още виждам тези напълно обикновени камъчета.

„Мистичното е не как е светът, а че той е[ii], казва Витгенщайн. Усетих точно това. Времето беше спряло. Наблюдавах се как наблюдавам камъчетата и треперех от страх. След това времето продължи напред и преживяването свърши.

Камъчетата останаха в своята другост, останаха завинаги в моята памет. Може ли езикът да отдаде дължимото на такива моменти на повишено съзнание? Речта никога не е достатъчна. Що се отнася до изразяването на това какво означава да бъдеш наистина съзнателен, някои се доближават, а други не успяват.

Витгенщайн го казва по следния начин: „Това, което се отразява в езика, не може да бъде представено от него. Ние не можем да изразим чрез езика това, което се изразява в него“[iii]. Такъв е и моят опит много пъти. Думите са осиромашаване, великолепно обедняване.

Познавах един човек, който веднъж се опита да ме убеди в противното. Той мисли себе си за логичен позитивист. Това са хора, които ви напомнят например, че можете да говорите за размерите, местоположението, външния вид на един молив, дали е в състояние на движение или покой, но не и за неговата интелигентност и любов към музиката. В момента, в който чуя нещо подобно, поетът в мен се бунтува и аз искам да напиша стихотворение за интелигентния молив, влюбен в музиката. С други думи, подозирам, че това, което подобни хора смятат за глупост, всъщност е пълно с възможности за въображението.

Има една прекрасна история за Витгенщайн и неговия колега от Кеймбридж, италианския икономист Пиеро Срафа. Двамата очевидно често са си говорили за философия. „Един ден, разказва Джъстъс Хартнак, когато Витгенщайн защитавал мнението си, че дадено твърдение има същата логична форма като факта, който изобразява, Срафа направил жест, използван от неаполитанците, когато искат да изразят презрение, и попитал Витгенщайн каква е логическата форма на това. Според собствения спомен на Витгенщайн именно този въпрос го накарал да осъзнае, че вярването му, че един факт може да има логическа форма, е несъстоятелно.“

Що се отнася до моя „логичен“ приятел, тогава ние спорихме цяла нощ. „Каквото не може да се каже, не може да се мисли“, твърдеше той. И после – след като аз изтърсих нещо за мълчанието като език на съзнанието – „Мълчиш, защото няма какво да кажеш!“. Във всеки случай се стигна до точката, в която си викахме „Пълни глупости!“. Вече бяхме изпили голямо количество червено вино, съвсем не се разбирахме помежду си и спряхме да се караме едва когато разрошената му съпруга дойде на вратата на спалнята и ни каза да млъкнем.

Тогава му разказах следната история.

Един ден в Югославия, непосредствено след войната, отидохме с целия клас до градския Военен музей. На входа имаше очукан немски танк, което ни зарадва. В музея можеха да се видят пушки, ръчни гранати и униформи, но почти нищо друго. По-голямата част от пространството е заето от снимки. Подканиха ни да ги разгледаме. На едната снимка видях обесени хора и хора, на които предстоеше да бъдат обесени. Палачите стояха наоколо и пушеха. Навсякъде имаше купища трупове. Някои бяха голи. Мъже и жени с разкрити гениталии. Някакво дете се разсмя.

След това видяхме мъж с прерязано гърло. Убиецът бе седнал на гърдите на мъжа с нож в ръка. Изглеждаше доволен, че го снимат. Не помня очите на жертвата. Няколко мъже стояха наоколо и зяпаха. В небето имаше облаци.

Винаги имаше облаци, треви, пънове, храсти, и скали, на които никой не обръщаше внимание. На една снимка земята беше покрита със сняг. Окаяно, тракащо със зъби януарско утро и някой, който прави живота на някой друг още по-нещастен. Или пък вали дъжд. Ситен плътен дъжд, който ще измие кръвта от ръцете веднага и би докарал тежка настинка на някой от убийците. Представих си го как седи същата нощ с крака, потопени в кофа с гореща вода, и отпива чай.

Това ми хрумна по-късно. Сега, когато бяхме видели всичко, което трябваше да видим, ни накараха да седнем на поляната пред музея и да изядем обяда си. Храната беше оскъдна. Повечето от нас имаха филия хляб, намазана със сладко от сливи. Няколко деца имаха филия със свинска мас, поръсена с червен пипер. Едно дете нямаше нищо друго освен хляб и лук. Предполагам, че това е всичко, което са имали вкъщи този ден. Всички мислеха, че е смешно. Някой грабна дебелото му парче черен хляб и го хвърли във въздуха. Парчето хляб се заклещи на дървото. Горкото хлапе се опита да го свали, като хвърляше камъни по него, но не улучваше. Тогава момчето се опита да се покачи на дървото, но все се изсулваше надолу. Дори нашият учител, дошъл да види каква е тази суматоха, реши, че всичко това е забавно.

Що се отнася до тревата, имаше я в изобилие наоколо и всяка тревичка бе сякаш различно и внимателно заострена. В небето също имаше облаци и много големи мухи от онези, които човек вижда в кланиците и които продължават да ни тормозят и да прекъсват смеха ни.

И ето какво премина през главата ми тъкмо снощи, докато лежах буден и мислех за аргумента на моя приятел:

Историята, която ти му разказа, няма нищо общо с това, за което сте говорили.

Историята всъщност имаше много общо с това, за което сте говорили.

След всичките тези години се сещам за поне сто възможни възражения.

Само идиотите искат нещо стройно, нещо категорично, а аз никога не говоря, ако не разбирам!

Аха! Смесваш поезия и философия. Витгенщайн не би ти обърнал никакво внимание!

„Всичко ми изглежда много претрупано“, казва Джаспър Джонс и това е моят проблем също.

Спомням си една странна котка, изключително мършава, която дращеше по вратата ми в деня, в който аз дращех с нокти по главата си, четейки Хегеловата „Феноменология на духа“.

Кой беше казал: „Онова, което може да бъде мислено, е фиктивно“?

Хвана ме! А какво ще кажеш за Хегел-Мегел?

Въпреки това… И преди всичко! Нека не забравяме „преди всичко“.

Ето какво казвал Ницше към тавана: „Рангът на философа се определя от силата на неговия смях“. Но той не е можел истински да се смее. Не, колкото и да се е опитвал, Фридрих не е можел истински да се смее.

Знам, защото съм ценител на парадокса. Всички добре изглеждащи оксиморони са влюбени в мен и идват да ме посещават в леглото ми през нощта.

 

Уолъс Стивънс има няколко красиви стихотворения за самотни читатели. „Къщата беше тиха и светът беше спокоен“ е едно от тях. То говори за „истина в спокоен свят“. Случва се! Светът и умът са така спокойни, че истината става видима.

Сигурно е късно през нощта „там, където свети светлината, която позволява на нещата да бъдат такива, каквито са” – светлината на безсъницата. Самотата на читателя на философия и уединението на философа се сливат в едно цяло. Усещането, че даден човек мисли и предвижда най-фините обрати на мисълта на друг човек, както и началото на истинското разбиране.

Разбирането зависи от връзката на това, което сме, с това, което сме били: съществуването на момента. Съзнанието вълнува нашата съвест, историята ни. Съзнанието като светлина на яснотата, а историята като мрачната нощ на душата.

Удоволствията на философията са удоволствията на редукцията – откровението да намекваш с малко думи за сложни въпроси. Както поезията, така и философията се занимават със съществуването. И какво всъщност е едно лирическо стихотворение, би казал някой, ако не пресъздаване на опита на съществуването. И в двата случая трябва да го сведат до най-важното, да се каже неизказаното и истината на съществуването да просветне.

Историята, от друга страна, е антиредуктивна. Нищо не е подредено в нея. Хаос! Бъркотия! Безнадеждна плетеница! Моята собствена история и историята на този век са като дете и сляпата му майка на улицата. Тя мърмори, говори сама на себе си, пее и ридае, докато проправя пътя си през някое оживено кръстовище. И сигурно си мислите, че единствената мисия на историята е гордо да разказва истината!

Горката поезия! Тя е като невъзмутимия Бъстър Кийтън сам с жената, която обича, на океански лайнер, люшкащ се в бурното море. Или един още по-добър пример: отново носещ се из безкрайния океан, той попада на билборд, всъщност мишена за упражнения на бойни кораби. Кийтън се изкачва на него, изважда въдица и стръв и спокойно започва да лови риба. Това е голямата поезия. Спокойното превъзходство над хаоса. Достатъчно мъдра, за да изиграе глупака.

И винаги със следните противоречия – Дон Кихот и неговите вятърни мелници са в главата ми, а Санчо Панса и мулето му туптят в сърцето ми.

Това са само някакви фигури на речта. Кой би могъл да живее без тях? Казват ли истината? Прикриват ли я? Наистина не знам. Ето защо аз продължавам да се връщам към философията. Искам да се науча как да мисля ясно по тези въпроси.

Сутрин е. Нощ е. Книгата е отворена. Текстът е труден и в момента не ми е ясен. Умът ми се лута. Умът ми се бори да улови вечно неуловимото, винаги изплъзващото се – каквото и да е то.

То, то, така продължавам да го наричам. Безкрайността на „то“, без нищо предшестващо го – като космическа статичност в ухото ми.

Точно тогава, когато съм на път да се откажа, намирам следното на една страница у Хайдегер: „Никой мислител никога не е нарушавал усамотението на друг мислител. Само от своето собствено уединение и по един скрит начин се осъществява мисленето, което общува с друго мислене, идващо преди или след него“.

В един момент всичко се слива – поезия, философия, история. И аз виждам – в смисъл че мога да си представя и да усетя съвсем човешки тежестта на усамотението на друг човек. Толкова много хора, седящи с книга в ръка до зазоряване. Мисълта се превръща в образ. Образът се превръща в мисъл.

 

Превод от английски: СОНЯ АНДОНОВА

 

[i] Рене Декарт. Размишления върху първата философия. – В: Избрани философски произведения, Наука и изкуство, 1978. – Б. пр.

[ii] Лудвиг Витгенщайн. Логико-философски трактат. – В: Избрани съчинения, Наука и изкуство, 1988. Прев. Николай Милков. – Б. пр.

[iii] Пак там. – Б. пр.

Подобни статии

1 КОМЕНТАР

  1. Благодарност към “Литературен вестник”! На моята възраст намирам онова отворено, гъсто и “нощно” четиво, което ме кара да не съжалявам за “изгубеното” си житейско пребиваване. Знам, че тъй се получава с хиляди ваши читатели.

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии