Христо Трендафилов
Сто години от рождението на Юрий Лотман (28 февруари 1922 – 28 март 1993). Няма да задаваме въпроса, който бе зададен по повод на неговата седемдесетгодишнина „Как стана това?“. Той е един от създателите на науката за знака в Източна Европа, самият бе дълго време знак за новото в литературоведския и изобщо в културния живот. Обикновено го свързваме с Тартуско-Московската семиотична школа и емблематичните „Трудове по знакови системи“, излизащи и до днес, но вече на английски и без оня колумбовски и същевременно апокрифен нимб. Зад тартуския период на Лотман стои обаче едно петербургско цивилизационно възпитание, дало основата на бъдещото развитие.
Юрий Михайлович Лотман е роден в почтено еврейско семейство във вече бившата столица, назована от 1914 г. Петроград. Завършва известното немско училище Петришуле, основано от Петър I през 1709 г., и постъпва в Ленинградския университет през 1939 г., но му престои да го завърши през 1950 г. През 1940 г. е мобилизиран, през цялата война е на фронта (носейки в мешката си френски речник) като офицер за свръзка в артилерийски полк и стига до Елба. (Да си припомним, че офицер за свръзка в артилерията е и Лев Толстой и като такъв участва през 1854 г. в обсадата на Силистра.) Лотман обаче не пише за войната, едва в последните си години написа кратки и обективни възпоменания. В замяна на това негови студенти разказват, че той непрекъснато е вмъквал в лекциите си батални епизоди и случки, т.е. на войната е отреждал територията на устното слово. Лотман завършва Университета през 1950 г., който се слави с традиционно силно и теоретично ориентирано литературознание, като се започне със създателя на Историческата поетика Александър Веселовски. Преподаватели на Юрий Михайлович са световноизвестни учени: Григорий Гуковски, Борис Томашевски, Борис Ейхенбаум, Виктор Жирмунски, Владимир Проп, при когото пише първата си курсова работа.
След университета Лотман се опитва да се устрои на работа в родния си град, но безуспешно. Не му помагат и многото отличия, получени през войната – тогава тече акцията срещу космополитизма (1948–1953), по същото време в нея се влива и Делото срещу ленинградските лекари. Антисемитизмът, макар и непряко афиширан, сродява двете кампании. Освен това от края на войната та до началото на Перестройката той е невъездной, т.е. лишен от права да излиза извън страната. Намира работа в Естония, в град Тарту, стохиляден град, отстоящ на 270 км от Петербург. Първоначално преподава в Педагогическия институт (1950–1955), а през 1955 и в Тартуския университет, където завежда Катедрата по руска литература (1960–1977). За назначаването му оказва помощ Борис Егоров, негов дългогодишен колега, приятел и биограф, който издава книгата „Живот и дело на Ю. М. Лотман“ (1999) и с когото разменят внушителен брой писма. Тартуският университет има европейски авторитет, основан е от крал Густав II Адолф през далечната 1632 г. и е носил още имената Дерптски и Юриев. И вторият изблик на академична памет е неотдавнашната дейност на Ян Бодуен де Куртене в Юриевския университет, протекла от 1883 до 1893 г. Тя се възприема „като не така далечно предизвестие” за появата на Тартуската школа. Тези години, които предшестват най-яркия период в научното и човешкото битие на Лотман, наричаме „предсемиотични“. В тях ученият се насочва към руския XVIII в., към личността, идеите, творчеството и поведенческите образци на декабристите и на просветителя философ и писател Александър Радишчев. Изучава тяхната естетика и борбата им с аристократично-дворянската естетика, въплътена във възгледите и съчиненията на прозаика сантименталист и придворен историк Николай Карамзин; на Карамзин той по-късно посвещава голяма книга с характерното заглавие Сътворението на Карамзин (1987, 2015). Стъпка по стъпка Лотман се насочва към главната своя тема – Пушкин и други руски творци от първите десетилетия на XIX в. За тези негови изследвания съществено допринасят, освен солидното образование в университета, и изключително доброто познаване на текстовете на руската литература, и в частност – тези на Пушкин. Лотман е знаел наизуст цялото (не почти, а цялото!) творчество на Пушкин, при това далеч не само поетическите произведения, но и прозата, с лекота е рецитирал целите текстове на „Капитанската дъщеря“ и „Дама пика“, на „Повестите на Белкин“ и „Петербургските повести“ на Гогол и „Мъртъви души“. По-късно ще издаде няколко книги за Пушкин, между които се откроява „Романът на А. С. Пушкин „Евгений Онегин“. Коментар“ (1983). С други думи, Ю. Лотман познава досконално всички текстове, особено „петербургските“, получил е знания по история и теория на литературата при най-добрите преподаватели, следи внимателно и руската, и чуждестранната, особено френската теория. А в Съветския съюз вече се долавя реформаторският порив и половинчато-либералния антракт, настъпил при десетгодишното управление на Никита Хрушчов (1953–1964), носещ и собствено название, оттепель (размразяване). Към изворите, фактите на тази литература Лотман се отнася с почти религиозно рвение и синовна почит, които го заставят и при най-теоретичните фази на своята научна еволюция да чете постоянно и неуморно в Старопечатния и Ръкописния отдел на Публичната библиотека в Ленинград, най-голямата библиотека в Русия (в царско време – Императорска публична, в съветско – „Салтиков–Шчедрин“, от 1992 – Руска национална библиотека). За него изворът, фактът, новооткритият ръкопис си оставаше задължителният базис и на смелите теоретични идеи. Кланяше се на философията на извора и ненавиждаше надуваемото лъжеконцептуално философстване, безлично-самохвалните оценки от рода на: „Това е толкова старо“.
Така идваме до повратната година в неговото научно развитие. Повратна или естествена?
1962. В Москва се провежда Първият симпозиум по вторично моделиращи системи. Названието „вторично моделиращи“ не е заслуга на Лотман, а на Владимир Успенски, преподавател по математическа логика и брат на Борис Успенски, най-близкия съратник на Лотман в продължение на четвърт век. Задачата му е да замени будещия подозрение термин семиотика с друг – неясен и наукоподобен, но ефектен. Юрий Лотман не присъства на Симпозиума, но И. Чернов идва в Москва след него и отнася в Тарту съкровените, чертаещи бъдещето на семиотичните търсения „Тезиси“. Истинско Translatio studii в съвременен вариант. Но Лотман е подготвен за срещата с напиращата семиотика, той независимо стига до същите идеи и дори преди московчани чете в Тарту лекционен курс по структурална поетика.
Идва Лотмановото семиотично време, което намира израз в три главни насоки:
1. Превръщането на Тарту в център на литературоведската семиотика. Освен Лотман ще посочим и неговата съпруга Зара Минц (+1990), може би най-добрият Блоковед, Борис Егоров, Борис Гаспаров, Игор Чернов.
2. Провеждането на ежегодни, особено през 60-те–70-те, Летни школи по вторично моделиращи системи в селището Кяириаку в околностите на Тарту, а после и в самия Тарту.
3. Издаването на бързо митологизираните Трудове по знакови системи, чието публикуване започва през 1964 с тутакси канонизираните Лекции по структурална поетика на Лотман и продължава в първоначалния си, но все по-изтъняващ вид до 1992, когато излиза 25-а свезка. Днес имат по-друг вид и се публикуват на английски език, издават се Научни (Ученые) записки на Тартуския университет, Блоковски сборници и др. Благодарение на Лотман Тарту за близо две десетилетия се превръща в притаено-екзотична столица на модерната съветска хуманитаристика. За това частично допринася и фактът, че градът е закрит за посещения по военни съображения. Но главна роля се отрежда на лидера и това отлично е доловил Роман Якобсон, който заявява: „Но зад всичко това стои желязната ръка на Юрий Лотман, който направляваше конференцията – той е забележителен, несравним организатор!“.
Атмосферата в Тарту е и творческа, и приятелска, членовете на Катедрата се назовават катедрали; тя носи озарението на неизмеримо лично щастие: самият Лотман я описва така: „В Тарту се намира малка, но интензивно работеща група, която постоянно дискутира на теоретични и литературноисторически теми. Ние много често се събирахме и спорехме с часове… всичко това създаваше у мен усещането за непрекъснато щастие“.
Ето го щастието на интелектуала по времето на с о ц а – то е временно и представлява един обвит в тоталитарна паяжина престой в света на идеите. А обитаващите Републиката на философите на Платон, обществото на рахманите, с които разговаря Александър Велики, Педагогическата провинция (Pädagogische Provinz) на Гьоте, Касталия (Castalia) на Хесе. Утопии, за които си струва да си спомним.
Първите теоретични монографии на Лотман са четени първо като лекции, а след издаването си като монографии предизвикват широк отзвук и придават популярност както на автора им, така и на семиотиката като цяло. При това не само в страната, но и в чужбина, като откликът в СССР далеч не е само положителен. Официалната литературна периодика е залята от отрицателни отзиви и рецензии, от които обаче аурата на семиотиците заблестява по-силно. Най-често срещан е упрекът във формализъм, в дискриминиране на съдържанието и социалната проблематика.
Тези събитийни за времето си книги са: 1. Лекции по структурална поетика – 1964. 2. Структура на художествения текст. 1970. 3. Анализ на поетическия текст. Теория на стиха. 1972. По-късно Лотман обобщи спецификата на изследванията си в понятието семиосфера, моделирано според концепта ноосфера на философа Владимир Вернадски. Ученият се насочва към други теми, като адаптира семиотиката върху явления от руската култура – поетика на поведението, театралността и всекидневния живот. Плод на това плодотворно съчетание са неговите „Беседи за руската култура: Бит и традиции на руското дворянство (XVIII – нач. на XIX век)“, първо представени пред многомилионната телевизионна аудитория, а после издадени и в книга (благодарение на верските си беседи по телевизията по същото време и отец Александър Мен стана само за година един от най-популярните люде в Русия). Тази феноменология на бита, историята и манталитета на дворянството (включваща домашното възпитание, дуелите, светските балове, играта на карти) показа и огромната приложна мощ на семиотиката във всички области на изкуството и живота. Ала с Перестройката постепенно гаснеше и Школата, почти всички участници поеха в странство, критика имаше и в страната, при това не само от консервативни кръгове, а от бивши участници и симпатизанти (А. Гуревич, М. Гаспаров), Лотман остана практически сам, умира и спътницата му Зара Минц, най-близкият му съратник Борис Успенски пое пътя на академичното пилигримство. Със съвършено неломим дух, но тлеещ физически, Лотман се променя частично методологически, правейки незабележим завой към недолюбвания от семиотиците деконструктивизъм, към порядъка от хаоса на Иля Пригожин. Така се ражда последната му книга „Култура и взрив“, една от трите, преведени у нас. Остава и грамадната му кореспонденция, част от която (с Б. Успенски, Б. Егоров и др.) е издадена. Ще отбележим, че преписката между Лотман и Успенски (1964–1993) обхваща най-вече 20-годишния период, когато и двамата нямат прокарани телефони.
С България го свързват (освен идеите и книгите) и редица писма до него, те нямат характер на научно-аналитичен разговор, а са библиографски молби. Ще добавим и писмото му, публикувано през 1982 г. във в. „Литературен фронт“ в защита на проф. Мирослав Янакиев, по време, когато у нас фучеше зла фъртуна срещу неговите учебници и преподавателска методика.
Така ни се представят някои от образите на столетния Юрий Лотман.
