Таня Тодорова
Сали Руни пише поезия, есета и кратки разкази, но печели световна слава с трите си романа „Разговори с приятели“ (2017), „Нормални хора“ (2018) и „Красив свят, къде си ти“ (2021). Както сама изтъква неведнъж, в романите си се интересува не толкова от отделния индивид, колкото от характера на трансформациите му, предизвиквани от социалните условия и в отношенията му с останалите. Персонажите на ирландската новелистка учат, работят, пътуват и говорят, често бъркат по отношение на себе си и на другите, защото не се познават толкова добре, колкото смятат, а това обстоятелство стои в основата на екзистенциалните разминавания между тях. И в трите си романа Сали Руни пресъздава разпада в общуването и търсенето на пътища обратно към онези, без които не можем да открием смисъл и да видим себе си по неподправен начин.
„Разговори с приятели“ е роман за встъпването в света на възрастните. В него е изследвано болезненото несъответствие между идеала за собственото аз на 21-годишната студентка Франсис и конкретната реализация на този идеал в настоящето. Освен противопоставянията по линията какъв искаш да бъдеш и какъв си всъщност, в хода на сюжета авторката разкрива чрез средствата на фикцията и в каква личност можеш да се превърнеш, когато срещнеш определени хора в дадени условия. Героите на Руни в този роман, както и в останалите, спорят по политически въпроси, интересуват се от история и критическа теория и се занимават професионално или полупрофесионално с изкуство. Въпреки самочувствието си, че са наясно както със собствените си несъвършенства и травми, така и с проблемите на цивилизацията изобщо, те нерядко изненадват себе си и останалите с изборите, които правят.
Темата за несъзнателното изкривяване на действителността, за погрешното разбиране на другия, породено от замъглена преценка за собствената личност и значението й за околните, е продължена и развита във втория роман на Руни, „Нормални хора“. В него главните персонажи, Мариан и Конъл, чиято сложна връзка е положена в центъра на повествованието, биват подлагани на безкомпромисна интроспекция, разкриваща размиването на границите между личностите им, между удоволствието и болката, моралното и неморалното в сплавта на приятелството и любовта. Освен желаната или неизбежната свързаност между всички, които споделят аспекти от съществуването си, във фокуса и на трите романа могат да се открият самотата и ефектите от нея.
Именно в периодите на изолация и отчуждение героите на Руни осъзнават мащабите на влиянието, което взаимно си оказват, наред с невъзможното себеопределяне без другия. Докато в „Разговори с приятели“ самотата е въплътена в защитния механизъм на прикритостта, практикувана най-вече от Франсис, която крие любовната си афера и здравословното си състояние, смятайки че по този начин ще смекчи превращението си в човек, когото не е сигурна дали би харесвала, в „Нормални хора“ самотата е по-често функция на социалните обстоятелства. Ако в „Разговори с приятели“ социалните светове са пропускливи, в „Нормални хора“ опитите да проникнеш в среда, към която не принадлежиш изначално, са равносилни на блъскане в стена. Както правят някои класически автори на реалистични романи през 19. век, Сали Руни „полага“ героите си в различни социални контексти, за да проследи безплодните им опити да се впишат във враждебно пространство. Аутсайдер в гимназията и в провинциалното си градче, Мариан си извоюва почетно място сред потомците на елита в Дъблин благодарение на произхода си. От друга страна Конъл, който е дете на самотна майка от работническата класа, не е способен да се впише безпроблемно в новата среда, в която се мисли и говори по различен начин. Персонажът не притежава и не може да улучи правилния „код“ на комуникация нито в аудиторията, нито в пищните апартаменти на колегите си по време на неформални събирания. Чрез преживяванията си в гимназиалния и колежанския период Мариан и Конъл се оглеждат един в друг и въз основа на опита придобиват ново разбиране за обществото и за връзката си.
Последният роман на Руни, „Красив свят, къде си ти“, е посветен на различна възрастова категория. Това е и отчасти причина темите, характерни за новелистката, да претърпяват трансформации. Лутанията из лабиринтите на социалните пространства, интимните връзки и себеопознаването се срещат и тук, но приближаващите и прехвърлящите 30-те си години герои дават по-голяма гласност на проблемите и желанията си, отстояват по-категорично позициите си и не хранят илюзии за личното си бъдеще и бъдещето на света. В третия роман на авторката темата за социалната среда, от която произлизат персонажите, вече не е изведена на преден план. Различната „изходна точка“ неминуемо присъства, за да подсказва пристрастията и да обяснява разликите в поведенията. Неравенствата „по рождение“ обаче на този етап са преодолени, културата е асимилирана от неравнопоставените, които са изправени пред нови изпитания.
Като оставя настрана изследваната многократно тема за несправедливостта, произтичаща от различния социален произход на желаещите да се реализират в едно и също поприще, Руни обръща поглед към някои проблеми, свързани със спецификите конкретно на нашето време. Айлийн работи в малко литературно списание и за да си позволи да живее в Дъблин, е принудена да пести и да поделя квартира със семейна двойка. Семейството й е от провинцията, където има малка ферма, а майка й е учителка по география. Според познатите си Айлийн не трябва да се причислява към работническата класа, защото работата с литература е занимание, „типично за буржоазията“ (с. 112), а освен това родителите й не са точно работници в предприятия на края на града, каквато е стереотипната представа за пролетариата. Макар че всички от присъстващите по време на разговора работят, получават ниски доходи и плащат непосилни наеми, изпитват крайно неудобство да смятат себе си за принадлежащи към работническата класа, защото имат висше образование и привилегията да работят в сферата на изкуството или науката. Да си от работническата класа „е въпрос на идентичност“ (с. 112) и е обидно за споделящите тази идентичност да бъдат приравнявани с хора, които водят непринудени разговори за паралела между красотата според католическата доктрина и според поезията на Кийтс. Но коя е идентичността на тези млади хора тогава? На онези, които са изпитвали и продължават да изпитват материални трудности, които са преминали през болезнения процес на претопяване на социалната си идентичност „по рождение“, за да работят в хуманитарното поле със самочувствието, че са усвоили не само нужните познания, но и поведенчески кодове?
Нито Руни, нито нейните герои дават категоричен отговор на този въпрос. Вместо върху същността и количеството на пределите, които отграничават идентичностите, авторката имплицитно поставя акцент върху примесите. В „Красив свят, къде си ти“ се проблематизират неведнъж свръхпроизводството на блага и последствията от него, едно от които е уеднаквяването във външния вид и битовите навици на хора, които иначе не си приличат в различни аспекти от съществуването си. Темата за влиянието на социалните мрежи върху начина, по който индивидът гледа на себе си и възприема другите, също е застъпена във връзката си с установяването на дадена нормалност. Сюжетът разкрива, че разликата в начина на живот на работника от провинцията и начинаещия коректор в столично списание в държава от първия свят може съвсем да не е толкова голяма. Една от алюзиите на романа е, че в 21. век хората на сходна възраст, които произлизат от различни условия и в хода на живота си се оказват или не се оказват в нови социални среди, си приличат повече, отколкото техните идентичности подсказват.
Приликите не са само повърхностни, свързани с консуматорските им навици и материалните им затруднения. Четиримата притятели с различни поприща, Айлийн, Алис, Саймън и Феликс, чиито връзки изграждат сюжета на романа, споделят обща екзистенциална отчужденост. Не виждат как прекарването на значителна част от времето в „местене на запетаи“ (с. 362), в подреждане на кутии, в подписване на книжни екземпляри и декларации ще промени света към по-добро. И четиримата започват да се усещат безсилни да превърнат в реалност младежките си амбициозни цели и мечти, включващи благото на човечеството. Всеки от тях, почти победен от безсмислието на ежедневието, стига обаче до реализацията, че смисълът е именно в човешката уязвимост, в несъвършеността, отблъскваща за крайния идеалист.
Както в първите два романа на Руни, така и в този надделява посланието за значението на свързаността като висш принцип и не съвсем уловима и подлежаща на рационализиране субстанция. В „Разговори с приятели“ радикално лявата Франсис се озовава в църква в момент на лична криза. Вместо да се моли на бога, в когото не вярва, се съсредоточава върху мисълта за онези, които са изработили скамейките, наредили са настилката и са вградили прозорците, за да стане възможно тя да попадне точно в този момент на това конкретно място. Тогава я осенява прозрението, че богът, който я е „поставил“ същата вечер в църквата, който я е накарал да размишлява за онези във и отвъд живота си, е именно в съвкупността от хора, свързани помежду си – от идеолозите и изобретателите до обикновените работници, поставящи с ежедневните си постъпки парчета в пъзела на културата, на която неизбежно сме продукт.
По подобен начин скептично настроените към бога приятели от „Красив свят, къде си ти“ преосмислят значението на саможертвата, смирението и способността да прощаваш – на другите и на себе си. Смисълът в романите на Руни е в отказа маловажните разлики да надделяват над важните прилики и да довеждат до погрешно разбиране, до разпад в комуникацията.
Sally Rooney, Conversations with friends, Faber & Faber, London, 2017.
Сали Руни, „Нормални хора“, прев. Боряна Джанабетска, изд. „Еднорог“, С., 2019.
Сали Руни, „Красив свят, къде си ти“, прев. Боряна Джанабетска, изд. „Еднорог“, С., 2022.
