Пламен Панайотов
Когато прочетох първия вариант на новата книга на Йордан Ефтимов, който се наричаше „Картини от една последна война“, знаех много добре, че заглавието е иронично, но въпреки това си зададох въпроса: Може ли да има „последна война“, осъществим ли е проектът на Кант за вечен мир?
Според Хегел това е невъзможно. Във „Философия на правото“ философът излага следното възражение срещу тезата на Кант. „Вечният мир е невъзможен, защото държавата е индивидуалност, а за всеки индивид е характерно отрицанието. Затова, ако определена група държави се слее в едно семейство, като индивидуалност тя ще бъде принудена да измисли и своя враг.“1
150 години по-късно Жак Лакан изобретява термина „point de capiton“ („button ties“, „копчето на тапицерията“). Според френския психоаналитик „копчето на тапицерията“ е този момент, който създава необходимата за всеки „нормален невротик“ илюзия за края на безкрайното движение на означаването, т.е. по-нататък не е нужно да се мисли – „ние сме прави в нашата правота“.
Очевидно нациите, държавите, идеологиите, партиите не могат да съществуват без този момент на „фиксираното значение“. Врагът (евреинът, буржоазията, негрите и т.н.) е това, което сглобява една идеология като цяло. Точно той (врагът) е „копчето на тапицерията“2.
Колониалният империализъм на Русия и национализмът на Украйна („Версии за края на войната“, 853) не се различават по нищо. „Сглобките“ са измислени и действат по един и същи модел:
Едните съобщават, че отново са взривили склад на
врага с много боеприпаси, но врагът е ударил тяхна
жилищна сграда и са загинали деца.
Другите съобщават, че отново са взривили склад на
врага с много боеприпаси, но врагът е ударил тяхна
жилищна сграда и са загинали деца.
И едните напредват, и другите напредват.
(„Войната е перманентна печалба за всички“, 82).
„Прави“ са руснаците, „прави“ са и украинците. „Побеждават“ едните, „побеждават“ и другите. Но кога ще дойде краят на тази кошмарна война? След две, три или повече години?
Нима тази война ще продължи 30 години, както войната, за която Шилер пише: „Тази опустошителна война, разпростряла се от дълбоките провинциални селища на Чехия до устието на Шелда, от бреговете на По до крайбрежието на Балтийско море, унищожи реколтата, превърна в пепел градове и села, в нея намериха гибелта си хиляди войни“4. Когато за първи път прочетох „История на тридесетгодишната война“, разбрах, че това е невероятно дълбок текст – великолепна работа, която струва много повече от всички реторики на маркиз Поза. Амстердам и немските княжества не могат да понесат, че испанците им пречат на бизнеса. Ето ви главната причина за религиозните войни. Сега, когато пак чета книгата на Шилер, ми става лошо от разказите му за мародерствата и разоряването на цветущи германски селища. Все едно че четеш за Афганистан или някоя друга вечно воюваща държава. Има ли война, има и мародерство. Винаги е било така. Точно в този дух са и редица внушения от последната книга на Йордан Ефтимов.
Но нима сегашната война ще продължи толкова дълго?… Между редовете на стихосбирката „Преди да измият кръвта“ се прокрадва неутешителната мисъл, която Йордан Ефтимов формулира в прав текст в едно изказване пред телевизията: „Войната е перманентно състояние на нациите“. Дали е прав или не, нека съдят читателите и критиците.
Аз ще спомена само едно. През Тридесетгодишната война всяка една от двете воюващи страни също си има своята „идеологическа сглобка“. Прави сме ние, твърдяха католиците. Прави сме ние, повтаряха протестантите.
Историческият материализъм, оприличен от Валтер Бенямин на прочутия шахматен „автомат“, кукла облечена в турски дрехи, чиито конци се дърпат от джудже, професионален майстор, скрит под масата чрез система от огледала, оправда безумието на Тридесетгодишната война чрез победата на Реформацията. В служба на „историческия материализъм, пише Бенямин, застана и теологията, която в наши дни стана дребна и отвратителна, така че е по добре да не се показва пред очите на никого“5.
Слава богу Йордан Ефтимов е успял да избяга от мантрите на ЕС, които са друга форма на комбинация между историческия материализъм и теологията. Йордан е научил от Брехт, велик поет и драматург, чието влияние се чувства в цялата стихосбирка, че мантрите са знак не само за празнотата на „господарското означаващо“, но и за безсилие на управниците:
Правителството притежава дарба свише:
без някога да чуе нещо,
знае всичко. Както може всичко,
без да го е учило. А нищо
никога не е и учило. Не му достига
нужната интелигентност, но е изумително способно
да говори за какво ли не и да решава
работи, които никак не разбира.6
По време на нацизма в Германия Брехт пише потресаващи стихотворения за заслепението на немците, за заслужения им жребий. Но след войната той не остава безучастен и към съдбата на ГДР, страна, в която започва да господства тоталитарен режим, подобен на националсоциализма.
В епохата на господството на еднакво объркани идеологически установки, на мантри, повтаряни с еднаква страст в Москва и Киев, Йордан, подобно на Брехт, запазва хладнокръвие, което само един голям поет може да запази.
Та кой друг, освен Йордан, ще си позволи да напише стихотворението „Киевската домакиня, жената, която свалила дрон с буркан от кисели краставички“? Или пък „Странични ползи: Убитата при тренировка по спортни танци няма да конкурира вече руските състезателки“? А какво да кажем за финалните редове на второто стихотворение, в което по един невероятен начин е изразена скръбта на майката, загубила дъщеря си? Такава многозначност малцина поети могат да постигнат.
В знаменития си трактат „Левиатан“ Хобс пише: „Понеже състоянието на човека е състояние на война на всички против всички, когато всеки се води по своя нравствен ум и когато всички средства за запазване на живота, застрашен от враговете, са позволени, следва, че при това положение човек има право да върши всичко, дори и да убива“7.
Сетих се трактата на Хобс, защото прочутото Bellum omnium contra omnes, за съжаление, означава варварство, което няма край. И заради друго. Държавата и днес продължава да бъде ненаситно чудовище. Тя поглъща всичко – средствата на руските данъкоплатци, финансовата и военна помощ на НАТО и ЕС, живота на военните и на мирните граждани. тя кара едната страна „да приписва на другата всичко, което сама е извършила“ („Това не е първата война“, 14), извращава хората чрез масмедиите, довеждайки ги до това скотско положение, че да се наслаждават от „военното порно“ („Бумеранг“, 54). Държавната машина е акула, чудовище, което оставя хората без ръце и без крака, както е в зловещото стихотворение „Старинен сватбен танц в Лвов“:
Медицинска сестра от Лисичанск е взривена от
летяща като парцал мина, в резултат на което
краката ѝ са освободени за цял живот. И ето че
в потвърждение на великата народна мъдрост, че
животът продължава, тя се омъжва, докато чака
реда си за протезиране. И ето, мъжът ѝ в следващия
кадър танцува с нея, заобиколен от непознати хора
на колички. Тя е в бяла булчинска рокля и с венче
от пластмасови цветя на главата. Налични са всички
атрибути на съвременността.
(„Старинен сватбен танц в Лвов“, 59)
Хобс пише трактата си с надеждата, че може да се излезе от това варварско положение на нещата чрез договорености и преговори. Засега не виждам подобни индикации. Нито Русия, нито Украйна искат да седнат на масата на преговорите. „Преговори“ са възможни само между дронове („Съветът на дроновете“, 83). Това звучи по-ужасяващо дори от сценарий за фантастичен филм, роден от болен мозък.
Ужасяващи са и стихотворенията от втората част на стихосбирката на Йордан Ефтимов. Когато ни преподаваха антична литература в Софийския университет, ни учеха, че трябва да четем „Илиада“ през призмата на Хегеловата естетика: „Ахил – казва Хегел – е този, който е, и с това работата свършва в епическо отношение“. И по-нататък: „Главното право на тези велики характери се състои в тяхната енергия, с която налагат себе си, тъй като носят в своята особеност същевременно общото“8.
Но има и друг поглед върху великата поема на Омир. Симон Вейл, която от първоначалното си увлечение по марксизма и троцкизма преминава към позицията на християнския екзистенциализъм, разглежда Ахил и останалите гръцки герои в знаменитото си есе „Илиадата, или поема за силата“ като обикновени убийци: „За Ахил – пише Вейл – е толкова обичайно да заколи 12 троянски младежи на гроба на Патрокъл, както за нас е обичайно да срежем няколко стръка и да ги занесем на гроба на покойника“. И по-нататък: „Гърците искат цялото богатство на Троя като плячка, всички дворци, храмове и къщи като пепелища, всичките им деца и жени като роби и всичките им мъже като трупове“9.
Не зная дали цялата втора част на стихосбирката „Преди да измият кръвта“ не е инспирирана от есето на Симон Вейл. Това едва ли е толкова важно. Важна е самата аналогия между античните герои и съвременните убийци. Особено потресаващо е стихотворението „Диомед, или Хулиганът“, в което героят от Пета песен на „Илиада“ е представен едва ли не като „терминатор“.
Иронията и сарказмът във втората част на „Преди да измият кръвта“, метафориката, ерудицията на автора („Двама военни във ваканция“, 66), липсата на каквото и да било лицемерие, епиграфите от Twitter, социалната ангажираност, последните пет текста (убийствено силни), които дават възможност на този, който все още не е разбрал интенциите на поета, да прозре за какво става дума в „Преди да измият кръвта“… Нима всичко това не превръща книгата на Йордан Ефтимов в забележително явление в съвременния ни културен живот?
Нека да приветстваме излизането на „Преди да измият кръвта“, първата стихосбирка на български поет за войната в Украйна.
Не се съмнявам, че чуждите издателства също ще проявят интерес към тази толкова силна творба на Йордан Ефтимов, най-добрата книга на поета. И както често се случва при зрелите книги, понякога те са по-умни от автора си. Защото в изказванията си по телевизията и по радиото Йордан говори изцяло срещу агресора, а в книгата си той показва една друга реалност, която ми се струва, съм уловил правилно.
Йордан Ефтимов, „Преди да измият кръвта“, изд. „Лист“, С., 2022
Литература
1 Гегель. Философия права, Москва: Изд. „Мысль“, 1990, с. 361.
2 Lacan, J. Ecrits: The First Complete Edition In English trans. by Bruce Fink, Héloïse Fink, Russell Grigg WW Norton, 2006, p. 419.
3 Цитирането на текстовете от книгата на Йордан Ефтимов се осъществява по следния начин – първо се посочва заглавието на стихотворението, а след това се указва страницата, на която то е отпечатано.
4 Шиллер, Ф. Собрание сочинений в семи томах. Москва: ГИЗ Художественная литература, 1957, т. 5, с. 10.
5 Benjamin, W. Gesammelte Schriften, Band I-2, Frankfurt: Suhrkamp Verlag, 1980, S. 681.
6 Брехт, Б. Избрани творби в четири тома. София: Народна култура, 1983. Т. 1, 134.
7 Хобс, Т. Левиатан. София: Наука и изкуство, 1969, с. 139.
8 Хегел, В. Ф. Естетика. Т. 2, София: Издателство на Българската комунистическа партия, 1969, с. 585.
9 Вейль, С. Илиада, или Поэма о силе. – Новый мир, 1990, no 6.
