бр. 44/2023
Амелия Личева:
Лейла Слимани, „Уханието на цветя в нощта“, прев. от френски Зорница Китинска, изд. „Леге Артис“, 2023, 107 с., 17 лв.
Лейла Слимани стана известна в България като председателя на журито, което връчи „Букъра“ на Георги Господинов. С гостуването си на Софийския международен литературен фестивал и многото си медийни изяви още повече хора у нас чуха за нея. Затова и смятам, че дойде времето книгите ѝ да се прочетат. За щастие, от години имаме преводи на „Нежна песен“, за която Слимани е удостоена с „Гонкур“, както и на „В градината на змея“. В новата ѝ книга, която френски писатели и критици сочат като може би най-добрата ѝ, отново става дума за другия, за пътя и диалога между културите, за миналото, детството, както и за самия акт на писане. Но най-вече за това какво означава да излезеш навън и от себе си, да се надмогнеш, да нарушиш мълчанието. Накратко, с тази прекрасна, вълнуваща, едновременно тъжна, но и вдъхновяваща книга Лейла Слимани отново доказва, че е една от големите писателки на днешния ден.
Клер Киган, „Любов във високата трева“, прев. от английски Радостин Желев, изд. „Лабиринт“, 2023, 18,90 лв.
Клер Киган, „Малки неща като тези“, прев. от английски Радостин Желев, изд. „Лабиринт“, 2023, 17,90 лв.
Издателство „Лабиринт“ много целенасочено представя на българската публика едно от най-интересните имена на съвременната ирландска литература, писателката Клер Киган, удостоявана с множество награди, финалистка за „Букър“ през 2022 г. И в разказите, и в романите си Киган дълбае в тъмните страни на човешкото, изследва страданието, личното, но и раните в обществото, като се вглежда в проявите на човешката доброта и солидарност. И всичко това сътворено на един лаконичен, стегнат и много ясен език, който прави писането ѝ едновременно просто, но и проникновено.
Маргарет Атууд, „Сърцето се предава последно“, прев. от английски Надежда Розова, изд. „Ориндж“, 2023, 480 с., 27 лв.
Романът е от важните антиутопии на Маргарет Атууд, като визията за обществото на бъдещето тук е съпроводена и от по-детайлна, стряскаща картина за човека на бъдещето. Но както обикновено при писателката, сред престъпленията, загубата на невинността и прозренията за злото се открояват и визиите за оцеляването и спасението, които се оказват възможни чрез любовта, взаимността, емпатията.
Камелия Спасова:
Ани Васева, „Театър на чудесата“, изд. „Metheor“, С., 2023
Тази книга е смела, защото ни помага да изобретим нови тела и нови техники, с които да въобразим театъра. Тя освобождава, защото познатите решетки и матрици, с които подхождаме към изкуството, не я ограничават. В този смисъл всичко в „театъра на чудесата“ е чудодейно – времето, пространството, телата, техниките, формите. Нищо не познава покой, всичко надскача собствените си ограничения. След мащабното изследване на Ани Васева „Театър и истина“ (2020), тази книга е по-кратка и по-експериментална. Тя показва лабораторията на „Метеор“ отвътре, но най-важното – посочва ни какво означава да се гледа на творчеството като воля за промяна.
ВБВ, „:беше…“, изд. „ВС Пъблишинг“, С., 2023
„:беше…“ на ВБВ е събитие. Тя не се вписва в тенденцията на стихотворения-сентенции, нито в новия наивизъм, нито в реаллитератур – стихосбирката е дотолкова своеобразна, че не знаем как да я четем. Книгата пилее вещество, бесовете на миналото са изскочили и бълват своите звуци в надпревара – едни гласове заглушават други гласове. Езикът е материален, веществен и се съпротивлява; той самият е начин за съпротива. Стихотворение-пътепис ни показва някои от траекториите на Холокоста, епосът за китовете ни въвежда в миналото на космонавтиката, списъците на 90-те сочат към травмите от близкото ни минало. „:беше…“ е книга за миналото, която мисли прехода в политически, социален и личен план.
Мария Калинова:
Антоний Петров, „Есхатологии“, изд „Gaiana: booh&art studio”, Шумен, 2023
Антоний Петров преобръща модернистичната концепция за автора като някой, който може да устои и да „надмогне” света. Напротив, авторът е някой, който е потопен в страданието на света и световното „зацикляне“ в свършека на историята. Загърбвайки утилитаризма и пропагандния оптимизъм на съвремието, заедно с това и авангардните техники за безредие в изкуството, Антоний Петров достига до една граница в писането, която препраща към края. Можем да наречем неговото писане „език на края”. Авторът се опитва да върне достойнството на думата и в един определен и „краен“ смисъл е така. При Антоний Петров стихът прекъсва постоянно, насечен е от паузи. Това започва да работи като „откъсване” на езика, като една феноменологична редукция, показваща езика като място за обитаване, за обживяване, за алтернативно присъствие. След края на света ще живеем в последните си думи.
Анна Лазарова, „Детска стая под наем“, изд. „Scribens“, С., 2023
Това е поезия, която пази силните си връзки с времето на детството. Ехото, което се носи от ранните години, не може да бъде заличено чрез „порастване“, а единствено чрез своеобразен творчески „дрейф“, пространствено и реторическо отместване от зададена „усреднена“ точка. Едно от най-интересните настоявания на Анна Лазарова е допускането, че антипод на детството са онези, които не са се отклонили от средния път, а са се превърнали в „средни хора“. „Средните хора” са „вкостени” между живота и смъртта, между природата и вещите, между любовта и работата, за да „не се съпротивляват”. Детството е припомнянето на личната сила да се съпротивляваш, да се отклоняваш, да излезеш от очертанията.
