Антония Апостолова
Когато чета книги като „Тук живее Йожи“ (Жанет 45, 2023), ми се приисква всички от общото ни с Надежда Радулова поколение, които могат да пишат така, да създадат своя собствен разказ за онова наше споделено минало – макар и нейният да ни пренася и далеч напред, в евентуалното ни бъдеще. Струва ми се, че тези носталгични наративи никога няма да са достатъчни, защото макар и да препотвърждават една иначе тоталитарно уеднаквена реалност (и уви, тъкмо затова толкова интимно припознавана), то езикът и въображението винаги ще намират свои самобитни гледни точки към нея, ще доизмислят паметта. Това е и една от централните идеи в този малко или много експериментален текст.
Винаги се радвам, когато поети пристъпват към прозата – това неизбежно личи, особено първия път. Типично за един дълбок и многопластов поет, а също и редактор, Надя Радулова стъпва предпазливо, изпробвайки различни повествователни форми – в книгата се появява поезия, разкази изцяло в диалози, свидетелски показания, тийнейджърски дневник, зрителна илюзия, сън… Повествованието тече ту в първо, ту в трето лице; ту през перспективата на всевиждащ разказвач, ту през гледната точка на протагониста или на някой друг герой.
Опипвайки тъканта на разказа – обичайната логична междинна стъпка от поезията към прозата, – авторката прави заявка за един по-мащабно конструиран текст, създавайки романов тип героиня в лицето на своята Йожи (зад която видимо прозира самата тя). Макар историите да биха могли да съществуват и сами по себе си, те са фино навързани чрез присъствието на героинята ту като главна, ту като второстепенна или дори като бегло спомената в текста (много подобно например на Олив Китридж от едноименната книга на Елизабет Страут). Всъщност Йожи е почти нещо като хибридна същност, която прониква останалите герои.
Сянката на поезията, от която идва Надя Радулова, е и в езика ѝ, който ту дисциплинирано се стреми към семпла чистота и понятност за широк кръг от читатели (към така фаворизираната в прозата читаемост), ту изведнъж изоставя това самоограничение и неистово разцъфва в мрака и светлината на лириката, богат на образи и метафори, способни да създават фабула сами по себе си и заместващи нуждата да се „случва“ нещо повече от, да кажем, едно наситено описание.
Нека корицата и името не ни заблуждават, че става дума за детска книга, или че това е просто ретроспективен роман за израстването. Да, през атмосферно сгъстени сцени, описания и диалози „Тук живее Йожи“ докосва 70-те години, минава през 90-те и началото на хилядолетието, и задържайки се за кратко в днешния ден, се осмелява да отиде чак до дистопичното, уви, бъдеще. „Детето“ в тази книга е Йожи/Надя, но и не е единствено тя; героинята (понякога разказвачка, понякога разказвана) се явява в различни свои възрасти и в/с различни други герои, някои от които още не са живели или дори не са родени.
Редица са идейните центрове на книгата: езикът; въображението (или измислянето); конструирането на разказваното; онова страшното от реалността и истинските приказки, опитомено от фантазията (а в детските книги – и от редактори „пазители“ на детската психика); митологичните, архетипни образи от тях; цикличното време на фона на онова, което безпощадно напредва и ни приближава към неспособния да се осъществи докрай край.
В отделните разкази Надя Радулова внимателно вплита мотиви – тънки нишки и синци – от различни приказки, предимно Андерсенови (макар че веднъж забелязал това, на читателя започват да му се привиждат приказни бодове навсякъде и откъде ли не). Някои връзки са дълбоки и алегорични – самите истории разиграват в свой собствен сюжет приказката, докато повечето други са само бегъл символичен жест към нея, своеобразен тест за общата ни култура и опит, позволяващ поливалентност и плътност на прочита.
В „Новите наематели“ малката Йожи ще отказва да види „наемателите“ на репея (който тя самата смята за розов храст) като неприятните, подлежащи на масово изтребление вредители, каквито са, и ще настоява, че те се казват като Андерсеновите „мънички зеленички“. Езикът все още има амбицията да спасява, преди
рано или късно идва приливната вълна с думите, откъдето излизат истинските имена, след което приказката свършва, след което всяко нещо завинаги вече трябва да се нарича с истинското му име, колкото и тъжно да е понякога това.
Йожи ще иска да направи онова, за което листната въшка на Андерсен, неспособна да произнесе грозното название, което хората са ѝ дали, моли самия разказвач: „Не можете ли вие да напишете нещо в наша полза и да вразумите хората?“.
И макар самата царица на приказките да казва на Йожи, че „всяко нещо трябва да се нарича с истинското му име“, в книгата много неща са пренаписани от въображението – може би най-детското, което съхраняваме в себе си. Особено по отношение на смъртта, пред която така или иначе всички се оказваме невръстни и безпомощни деца. Малката Йожи ще осезае онова, което тя причинява на живите, в златния шев на една пропукана статуетка („Залепи ме здраво“), където
въпреки старателната работа, въпреки блестящата позлатена рана, изражението на момичето все пак е задържало спомена за счупването му.
В „Па-дьо-дьо на крилото на „Месершмит“ младата, но пораснала вече Йожи иска да пресътвори трагичната, напомняща далечно за „Лебедово езеро“ и за „Малката русалка“ история на летеца и неговата любима, по един бляскав, ефектен, баладичен начин, с всички усвоени от нея литературни прийоми и техники. Тримата възрастни, които последователно ѝ разказват уж самата истина, също обаче ще конструират един съвсем различен неин прототип през призмата на любовта или съвестта си, а може би просто на паметта си. Този разказ ни напомня за несигурността и хлъзгавината на писателските инструменти, както и за класическа формалистична дистанция между автора и разказваното – Йожи осъзнава, че се е сближила не с жената, която ѝ я разказва, а с начина на разказването на самата история.
Измислянето присъства на ред други места. В едноименния разказ Йожи си съчинява история за „Леля Печка“ за пред другите деца, зад която се крие действителна трагедия от времената на национализирането на имуществата – и животите – от комунистите. Символичната огнеупорност на тухлата за топлене на тази юродива жена – метафора на паметта ѝ, – ще се окаже за Йожи мъчение, „каквото не беше описано нито в индианските книги, нито в задължителните по онова време съветски романи за деца герои“. Именно децата в този разказ обаче ще дръзнат да проверят границите между фантазното и реалното по своя жесток, буквализиращ метафорите начин.
„Малката русалка“ получава втори, по-буквален прочит и в разказа „Крака“. Там Надя Радулова отново фино преработва актуалното, текущото – в случая мигрантския поток от Близкия изток към Европа – през приказното, вечното. Както впрочем прави и на много други места в книгата. Така например „Меденият слон“ може да се чете и като алегория за комунизма, с неговите „отлични следотърсачи, които винаги хващат бегълците и ги връщат долу“ от границата между забравеното от бога и небесното село. Историко-политическият фон на всяко време присъства дискретно, включително чрез изпуснати тук-там и свръхпознати за поколението ни имена на реалии, но и чрез цели сюжетни разработки, в които разпознаваме последните страшни войни, мигрантския поток, бежанските лагери, глобалното затопляне.
Защото книгата не спира до предела на днешния ден, а преминава към измислянето и на бъдещето, в което Йожи – някак всесъща – още съществува. А после и на отвъдното. Йожи е тази, за която „паметта ѝ е по-дълга от живота ѝ, че има спомени и от времето, когато всички ние вече ще сме си отишли“. Едно бъдеще колкото въобразено, толкова и плашещо достоверно, близко, покълнало от ластарите на реалните днешни конфликти, грешки, безучастия („Коприва“, „На кръговото“, „Приношение“). Това бъдеще вече е започнало, така както миналото още не е свършило. А при един сериозен автор миналото никога не е преработено и (може би затова) утрето никога не е оптимистично.
Всичко, свързано с миналото, я разстройва. Всичко, свързано с бъдещето, я ужасява.
Надя Радулова използва умело страховете от нестихващите военни безумия, от задаващата се на хоризонта екологична катастрофа и свързаните с климата миграции, от локалните конфликти за употребима земя и въобще усилията за всяка следваща година живот („Приношение“). Сълзите, които малката русалка е неспособна да пролива в оригиналната приказка, някога наистина ще бъдат рядкост, срещу която ще е измислен дори спрей. Но може би ще са и спасителен изход на отчаян бунт, както е в разказа. Все пак надежда ни е оставена – и то именно в незнанието какво ни чака по-нататък, в самия провал на измислянето:
Никой не излиза през вратата, през която е влязъл, обяснява момичето. Така и не разбираме кой успява и кой не. Иначе всички ще загубим надежда.
За да обещае спасение – под формата на оцеляване, – в едноименния разказ, писан сякаш за някаква бъдеща Украйна, не дай боже, се появява и копривата от „Дивите лебеди“. Тя е съвсем буквална, изхранваща, макар и героинята вътре да каже:
И какво значение коприва ли е, или друга трева? Нали е храна. Война е, нищо не трябва да приемаме буквално, дори и смъртта. Как ще оцелеем иначе.
Още ред приказки са „заразили“ тези текстове. Трудно, почти като стъпването на русалката върху сушата, ще се стори и краченето на Йожи в „Чехлите на леля Петершон“ (Андерсеновите „галоши на щастието“). Тук те са черни кожени чехли с ореола на дълго мечтания някога западен свят, свят на изобилие, блясък и известни актриси – неща, които може би все още не са ни по мярка тук. Надя Радулова ще преобърне тази история и през бунта на феминизма, несъстоял се в приказката за русалката, за да се окаже, че е променен и краят ѝ по отношение на истината за „младия княз“.
Тук-там ще проблясват снежинките на „Снежната кралица“ – в „Ще се върна с първия сняг“ Кая ще влачи със себе си Снежан (да, имената са обърнати), а търсенето и намирането му от Йожи ще се окаже колкото циклично, толкова и невъзможно да бъде завършено. В „Нещо сладко преди лягане?“ ще си спомним за „Леля Зъбоболя“ и „Цветята на малката Ида“ – в акцент ще се превърне роклята ѝ, заради която разказвачката ще преживее най-големия си срам. Единайсетте диви лебеда в „Слънцестоене“ тук ще бъдат врани, които Йожи „не трябва да ги гледа в очите, че това ги смущава и е възможно да станат агресивни“. Белотата е заменена от чернотата не зениците им, от мрака, от невидимото – измерение, в което можеш да попаднеш, без да разбереш. Оплакването е обърнато от тях към нея – тя е липсващата, изгубената. Разказът е осъществен в пълна тишина и няма как да не си спомним за проклятието на езика, за предупреждението на Елиза от „Дивите лебеди“, че
първата дума, която изречеш, ще прониже като нож сърцата на твоите братя. Техният живот виси на върха на езика ти.
Измислянето на света се случва през езика, но не е както иска детето, за което „наужкимът е по-интересен от истината“. В книгата има няколко разказа, които представляват диалози с Йожи – почти философски полемики, в които логиката на детето и тази на възрастните се предизвикват една друга в невъзможни силогизми. Има неща, които съществуват, но за които като малки още не знаем думите. Ако има дума за нещо, то то съществува. Но ето че има дума за еднорог – тогава съществува ли той („Еднорози“). Или във „Високата кула, последното селце“, където възрастният тушира с реалистични, отнемащи съспенса следствия приказните, злокобните и всъщност логичните за литературното въображение обрати, които очаква детето. Докато сам не стигне до незнайното, до предела на измислянето:
Няма как да знаем. Когато майсторът зидар се опомнил от случилото се, по тялото му пробягали ледени тръпки и подръпнал юздата на коня да побърза. Но вече били стигнали до най-гъстата част на нощта, а пътеката пред тях била напълно непозната.
„Тук живее Йожи“ в крайна сметка е и книга за счупванията, за човека в края на човешкото, под чиито крака твърдта се изплъзва. Приказка, „чийто край е хем добър, хем лош“ и в която е поносимо да живееш именно – а може би и само – докато я разказваш. Много от историите се опират до края, защото „в края винаги знаем повече, отколкото в началото“, и именно там неизбежно се срещаме със себе си отпреди, а
погледът ни се прояснява за онова, което има да става и което някога отдавна вече е станало, но и тогава е било само част от едно завръщащо се бъдеще.
В кръглото време Йожи/Надя, която пише тези разкази, бива докосната от самата себе си, от отвъдната и всевечна Йожи – без да го усети, освен може би като внезапна мисъл, вдъхновение или отклонение. Такова, което може би ще я доведе до завършване на историята, преди да падне нощта.
Надежда Радулова, „Тук живее Йожи“, изд. „Жанет 45“, 2023
[…] Ревюто е препубликувано от „Литературен вестник“. […]