Либерализъм, социализъм, диктатуризъм, планизъм
Карол Ижиковски
Стари проблеми на психотехниката
В историята никога не са липсвали смелчаци, които искат да променят света и хората, но техните действия са били заредени по-скоро със силна воля, отколкото със съзнаваща бунта си психотехника, антропотехника, историотехника, културотехника. Египтяните покорили Нил, но Нил бил също и божество, което се солидаризирало с тях. Великите завоеватели поглъщали страни и държави, налагали им религии, изтребвали до крак цели народи, но доста по-слабо се справяли със заселването.
Разбира се, психотехници са политиците и дипломатите, това е тяхната професия. Психотехническият момент е доста забележителен, особено при парадоксални ходове и трикове. Когато Темистокъл посъветвал персийския крал да обкръжи гръцките кораби при Саламин, с помощта на това краткотрайно предателство той успял да извлече от тях максимум умения и храброст. „Владетелят“ на Макиавели съдържа доста хитри съвети как владетелят да спечели престиж сред поданиците си. Така например необходимата жестокост трябва да се приложи енергично и само веднъж, за сметка на това благодеянията да се дават на порции и разтеглено във времето, за да се говори постоянно за тях. Там става дума и за такива трикове, как владетелят да сее свади в своята страна, за да я владее по-добре (divide et impera), как да предизвика противниците си, за да засили мощта си с победа над тях. Има и такъв прославен фрагмент за това как управляващият може при определени обстоятелства да не удържи на дадената пред поданиците дума, това може да се разбира и като умение да се манипулират очакванията за бъдещето. Много се говори за значението на привидното, което изглежда по-важно от действителното: почти аналогично на тезата на Фонтенел, която погрешно се приписва на Наполеон, че историята е конвенция.
Но условията някога са били така установени, че е можело да се мисли само за тяхната механична промяна: чрез война. Човешкият живот е бил твърде кратък и несигурен, за да си струва да се мисли за планираното му ощастливяване още тук на земята. Затова и църквата развива доста голяма, но непрецизирана психотехника да прави душите по-добри и да ги очиства от т.нар. „грехове“. Когато йезуитите се опитват да я модернизират, въпреки сполучливите си планове, нямат късмет. Ведно с църквата войската и войната винаги са били най-любима психотехническа лаборатория, държавица в държавата. Тук е било възможно душите да бъдат обработвани непосредствено чрез личното влияние на вождовете и опосредствано – чрез организационните укази. Целта тук винаги е била проста и ясна: победа, пътят към която са дисциплината и организацията. За сметка на това в същото време целите на държавата изглеждат непрозрачни и абстрактни. Затова главният акцент в историческата активност попада върху войните, трупането и съхраняването на плячка и др. подобни.
Наистина, винаги са се създавали утопии, но самата утопичност все още не е била проблем. Създавани са проекти за изкуствен международен език (в последно време волапюк и есперанто). Тези опити са порицавани от естети (Кроче в своята „Естетика“) и лингвисти (Маутнер в „Критика към езика“). Може би затова, защото тяхната нагласа е още по-либерална и затова скептична. Съветите отначало се отнесоха много приятелски към есперантото като инструмент за прогрес и ако го отхвърлиха по-късно, то беше, защото го заподозряха в буржоазен произход. Понастоящем Съветите се постараха да извършат подобен експеримент, със сигурност вече с пролетарски произход, за да създадат общ език за всички народи, населяващи съветските републики. Идеологът на този замисъл е Н. Я. Мар, той създаде „яфетичната теория“. Според това, което се чува за нея, не става дума за изцяло изкуствено творение, а за изпреварване или предшестване на естествената лингвистична еволюция, разбира се, във връзка с новата икономика. Машинката, с чиято помощ се предвижда това развитие, е методът на диалектическия материализъм. „Задачата на езикознанието – казва Мар – е да бъде овладяна техниката за езиково творчество, за да се улесни процесът на езикова унификация“. Политическите емигранти от народите, потискани в СССР, които са се събрали в организацията „Прометей“, организираха неотдавна във Варшава конгрес с цел протест срещу тези опити. Но там, в Русия, има бунтовно-творчески размах. Германците се опитаха да направят нещо подобно в областта на религията. А колко пъти чуваме сред нашата интелигенция: нужна е някаква нова религия, но каква?
Относно Прометей, този патрон вече не е на мода. Твърде е натоварен със сантиментализъм, твърде много истории е имал с някои богове. Холдейн в очерка си „Дедал, или знание и бъдеще“ казва, че много по-интересен образ е бунтовният Дедал, модерен човек, за чиито конфликти с боговете нищо не се чува, не само истински скулптор и изобретател на крилата, но също и биолог експериментатор: отгледал е Минотавъра.
Връщам се обаче към главния поток на своите наблюдения и бележки. Ето че откакто вследствие на техническия напредък животът стана по-лек и вследствие на прогреса в медицината и условията за безопасност по-дълъг, въпросът за живота тук на земята и за неговото управление стана все по-актуален и оттам дойдоха всякакви съмнения. Самата идея за прогреса като че ли се раздвои. А това раздвоение отговаря на две черти на човешката природа: стремежа към абсолютна свобода и стремежа към абсолютна власт над себе си. Тривиален пример: някой се напива вечерта, а после се насилва да стане рано на другия ден, това е същата тази воля, но с превключвател. Човекът си прощава или се критикува, прегласува самия себе си. В главата му заседава малък парламент, който приема мнозинството, а в случай на нужда или за по-голяма сигурност излъчва свой диктатор. […]
Пробив към утопията
Едва когато световната война показа на практика една ретроградна утопия, утопичните страсти внезапно срутиха бента на предразсъдъците и се ширнаха из Германия и Франция. Щом е възможно в такива гигантски размери да се прави война, защо също в такъв мащаб да не се прави нещо друго? Едно швейцарско списание по време на войната, изчислявайки загубите, същевременно изброи десетина Херкулесови подвига в днешна форма, които имат същата стойност. Сред тях са експедиции до полюсите, прокарване на големи тунели, напоявания и пресушавания, пробиви почти до центъра на земята. Когато победените и победилите зверове легнаха на земята, дишайки тежко, се дочу тъничко и радостно пацифистко пеене, децата излязоха на бойното поле и си подадоха ръце, полагаха клетва: никога повече, ще променим света, издигнаха знаменцето на непорочната надежда. Настъпи зеленото време на експресионизма, футуризма, активизма. Инженерът Таут издаде албум с рисунки или планове, в които поправя и преработва Монте Роса, Матерхорн, а накрая и цялото земно кълбо, а още по-накрая и звездите (Alpine Arhitectur). Активистите признаха, че по-скоро нещата стоят така: щом като има война, то въобще няма никакви прегради, не трябва да се срамуваме от мечтите си. Целият свят, който управляваше досега, вече стана за смях, сега е наш ред. Няма нищо смешно и нищо невъзможно. Най-забележителният от активистите Курт Хилер, напук на бернщайнианците издаваше Zielbucher, Книгите на целта. Както през века на Просвещението разумът стана идеал, сега наречен дух, на мястото на всички стари „крации“ сега се наложи само една – логокрацията с нейните логократи. Хилер говореше ясно: нашата цел е ни повече, ни по-малко рай на земята, Наистина, той говореше не за психотехниката, а за психогогика, която по-късно се осъществи като фюрерство.
Тази експлозия на умове в сферата на утопизма беше съпровождана и понякога утвърждавана от съвременните политически революции: немската, унгарската и преди всичко руската. Последната от тях беше преди всичко котелът, който дълго време топлеше безплатно своите съседи – близки и далечни, и им даваше мярата, заплашваше ги, че аха… ще се получи, не позволяваше на проблемите да бъдат забравени, а постоянно ги активираше с въпроси.
Но безплодната връзка на социализма с утопичния елемент се отрази още на първите болшевишки начинания. Тяхната експедиция към Русия в пломбиран вагон беше по-скоро експедиция на нови викинги, отколкото на апостоли на новата светлина. Въоръжени с арканите за поддържане на политическата власт, те нямаха планове за реализация на социалистическите идеали и в началото допускаха нелепости. Бруцкус, професор по икономика, емигрант от Русия, в издадената си в Берлин книга „Може ли Русия да осъществи марксизма?“ разказва различни неща за тази безпомощност, например, че са искали да пуснат за един ден в оборот „работнически пари“. Има доста зигзаги, за които се знае навсякъде. „Светът“ или само Западът се разочарова от социализма, така както се разочарова от Полша. „Западът“ жадува за чудеса, сензации, осъществявания на някакви идеали, които самият той не е осъществил, а когато не вижда това, скучае.
Диктатуризъм
В същото време руската революция въведе друг мотив на сцената на историята: диктатуризмът, единственото конкретно указание на марксизма по отношение на бъдещето. Наистина това трябва да е диктатура на пролетариата, но допълнението се сгърчи под подлога, метафората бе приета дословно. Революцията изискваше енергична, брутална психотехника, бързо решение и бързи изпълнения, следователно вълкът бе повикан от гората. Ето ги и резултатите от големия исторически размах: да крещят могат много, а да дирижират – малко. Това си казаха внезапно и в други страни: ако трябва да се управлява, то ние ще сме, а не нас! (фашизъм). И всички се удивиха, че правителствата могат да развият такава сила, дори и те самите се удивиха, макар че не се уплашиха. Тихомълком признаха това даже и партиите в опозиция: че за планирането и изпълнението на мащабни и сложни искания, такива като монтирането на нов строй (а те поискаха това да стане от утре), са необходими, както при машината, колкото може по-малко глави, но затова пък добри, т.е. елит и диктатор. Както парламентът не може да води война (а войната още се помнеше), така и строят няма да бъде създаден от парламента, нито от волята на народа, а в автоматичното развиване на този въпрос, в някакъв божествен политически „Gedulspiel“[1] вече спря да се вярва.
Има и други последици от психотехническия размах на историята: естественото намаляване на ценността на човека като отделна индивидуалност, макар и не като единица. Щом като ще трябва от тази човешка маса нещо да се построи, то най-добре би било материалът да е еднороден, пластичен, лесен за психотехническа манипулация, затова и трябва да се разбие тази маса на пясък, да се вкара в казарми, да се опише в списъци и т.н. Между подлога и допълнението се получи странна осмоза. Диктатурата не само представя волята на народа, но и я формира така, сякаш че тази воля все още не я е имало преди или сякаш че с възможността за формиране се измерва и се легитимира самата диктатура.
Превод от полски: МАРГРЕТА ГРИГОРОВА
Преводът е направен по: Karol Irzykowski, Rozważania metapolityczne, Liberalizm, socjalizm, dyktaturyzm, planizm. – Pion Literacko-społeczny, 17 października 1936, nr 41, s. 1–2.
[1] Gedulspiel, игра на търпението, се състои в това, че на някаква плоскост под стъкло са разположени множество преплетени канали и няколко топчета, които трябва да се преместят на дадено място, чрез разнородни наклонявания на инструмента топчетата се придвижват по каналите, всяко грешно движение анулира постигнатите вече резултати. Бел. авт.
