Разговор с Джаили Амаду Амал
Родена през 1975 г. в Маруа, Камерун, Джаили Амаду Амал е писателка, отдадена на борбата с насилието над жени. След два принудителни брака се установява в Яунде и се посвещава на писането, като използва романите си, за да осъди дискриминацията, на която са подложени жените и да популяризира културата на пеулите. Смятана за „гласът на безгласните“, тя е избрана за посланик на UNICEF през 2021 г. и е носител на множество международни награди, което я превръща в ключова фигура в съвременната африканска литература.
Гостува в България по покана на Френския културен институт и издателство „Ентусиаст“.
Баща Ви е камерунски юрист и преподавател по арабски език, а майка Ви е египтянка. По какъв начин двойното ви културно наследство е оформило разбирането ви за света и литературното ви творчество?
Като всички деца метиси, ние много рано се научаваме да се държим добре и в двете общества. Разбира се, образованието ни беше преди всичко мюсюлманско, защото и двамата ми родители са мюсюлмани, но все още има много културни различия между пеулите и арабите и затова ние се научаваме да се адаптираме към двата свята. Например ако изляза на разходка с майка ми, трябва да вървя изправена и бързо, малко като на Запад, а в пеулската култура жената трябва да върви с много грация. Леля ми казваше, че жената не върви, а се носи. Трябваше постоянно да знам как да жонглирам между тези две неща. Но що се отнася до литературата ми, изобщо не съм била повлияна от египетската или арабската култура, защото съм израснала в пеулска среда. Родена съм и израснах в Маруа, така че се чувствам изцяло пеулка и изобщо не египтянка. Ако отида в Египет, се чувствам чужденец като всеки друг чужденец.
Какво послание искате да отправите чрез вашите женски персонажи и има ли теми табу?
В моето общество всички въпроси, свързани с жените, тяхната сексуалност, положението им в света и насилието срещу тях, са табу. Но за мен е вид бунт да пиша и да дам глас на жените, за да могат сами да говорят за себе си. Давам си сметка, че в началото, когато пишех първия си роман, сама се цензурирах, защото се страхувах да стигна докрай в темите или да засегна определени въпроси. Поставих се на мястото на жените, за които пишех. Мислех предимно за читателя: какво ще каже той, какво ще си помислят хората. Днес изобщо не го правя, но смятам, че е необходимо време, за да бъдеш уверен и да можеш да казваш и да пишеш за това, което искаш.
Вашият полифоничен роман „Жени, лишени от търпение“ (Les Impatientes) преплита три женски гласа със свързани съдби и печели наградата „Гонкур на гимназистите“ през 2020 г. Бихте ли ни разказали за генезиса на романа и за въздействието, което той оказва върху правата на жените?
Вече знаех, че ще напиша роман за насилието над жени, но нямах представа как да го структурирам, как да говоря за всички тези форми на насилие, като се съсредоточа върху един-единствен герой в един-единствен роман. Всъщност не обичам линейния стил. Обичам да давам глас на няколко герои в романите си. Един ден бях на събитие, свързано с книгата, и един човек ми подаде обикновен лист хартия. Каза, че това е неговият принос към нашата култура. Когато се прибрах вкъщи, отворих листчето и прочетох на моя език: съвети от един баща към дъщеря му. Там, откъдето идвам, когато има сватба, никой не отправя поздравления или пожелания. Винаги казват „бъди търпелива”. След това мъжете се възползват от момента, когато булката е с приятелките си, за да дадат наставленията си на всички жени, които са там. Ако бракът е успешен, то е защото жената е била търпелива. Да бъдеш търпелива, означава да понасяш всичко, без да се оплакваш. Ако бракът се провали, вината за това е изцяло на жената. Общото е търпението, което е основна ценност в нашата култура и регион, но и във всички монотеистични религии. То в крайна сметка се превръща в дума, потискаща жената. Романът беше публикуван през 2017 г. под заглавието „Мунял, сълзите на търпението“ (Munyal, les larmes de la patience) от камерунско издателство. Това е третият ми роман. Веднага постигна успех – наградата на африканската преса, след това спечелих наградата за най-добър африкански роман през 2018 г. Фондация „Орандж“ също много хареса текста и пожела да го разпространи в Европа. Предложиха на едно френско издателство, „Еманюел Колас“. Променихме заглавието, за да достигне до по-широка публика. И така стигнахме чак до финала на международната награда „Гонкур на гимназистите“.
Кои писатели или писателки са повлияли на литературната ви кариера и на начина, по който разказвате истории?
Мисля, че това е устната традиция. Тя е много разпространена в обществото ни, разказваме много истории. Когато бях малка, всяка вечер с нетърпение молехме леля ни да ни разкаже нещо. И всичко това според мен се открива в начина, по който пиша. Още повече че когато пиша, аз не мисля на френски, а на майчиния си език очевидно. След това го обмислям и преписвам на френски.
Какво се промени за Вас от публикуването на първия Ви роман „Уаланде, изкуството да споделяш съпруг“ досега?
Това, което се промени, е моята увереност. „Уаланде, изкуството да споделяш съпруг“ (Walaande, l’art de partager un mari) е първият ми роман. Публикувах го през 2010 г. в момент, когато бях наистина много уязвима. Току-що бях сложила край на брака си, бях избягала, децата ми бяха отвлечени от баща им. За мен това беше началото на всичко: не просто да кажа „не“, а да кажа високо и ясно, че ни е омръзнало и че сега имаме правото да кажем, че ни е омръзнало. Успехът очевидно също променя нещата. Всъщност това е едно пътешествие. От 2010 г. досега минаха 15 години и за 15 години под моста изтече много вода. Днес аз съм глас не само на камерунската и африканската литература, но и в международен план. Имам своя асоциация, с която работя, и правя много разяснителни кампании за важността на образованието на момичетата и насилието над жените като цяло, за правата на жените. А асоциацията ми прави много повече, защото разполагаме с повече средства. Сега 500 деца получават образование благодарение на асоциацията. Повишаваме осведомеността за това колко е важно да се образоват момичетата и как да се предпазят от насилие, като например сексуален тормоз в училище, на път за и от училище, както и ранни и принудителни бракове. Литературата очевидно е свързана с придобиване на опит, с разбирането, че това, което пиша днес, никога не бих се осмелила да напиша преди 10 или 15 години.
След успеха на досегашните Ви романи работите ли в момента по нови литературни проекти? Можете ли да ни разкажете повече за тях?
След успеха на „Жени, лишени от търпение“ публикувах още един роман, „Сърцето на Сахел“ (Coeur du Sahel), който е включен в училищната програма в Камерун и който пожъна успех във Франция. През миналия август публикувах един роман, който се нарича „Харемът на краля“ (Le Harem du roi). Преведен е вече на няколко езика. Това е историята на жена, преподавателка по литература, която е омъжена за лекар. Те са модерно семейство, което живее в Яунде с децата си, и всичко върви добре, докато съпругът не решава да се върне в родното си село, за да заеме религиозен пост. Съпругата е скептична. Иска да го подкрепи, но в действителност се страхува, защото този пост означава също, че ще трябва да дели съпруга си не с други съпруги, а с жени от робски произход, които са нещо като наложници в кралски харем. Романът е посветен очевидно на мястото на жените. Говорим много за търговията с роби, но забравяме, а може би дори не знаем, че и днес има хора, които се наричат роби, които твърдят, че са роби и които приемат това напълно. А в „Харемът на краля“ се говори за вечната борба между традицията и модерността – какво е приемливо за една жена, какво не, и докъде можеш да стигнеш в името на любовта.
Разговора води СЕРАФИМ ВЛАДИМИРОВ
