„Рана“ е четвъртият роман на писателя и драматург Захари Карабашлиев. Романът се отклонява от обичайните теми, които авторът засяга – обръща се към един малко познат период от българската история и го представя с красив и поетичен език, добре изградена история с преплитащи се гледни точки и времеви линии и финал, който е само загатнат в течението на разказа, но все пак е изненадващ и вълнуващ.
„Рана“ не се „чете на един дъх“. Но така и трябва. Читателят има нужда да остави книгата за малко настрана и да поразсъждава сам върху въпросите, които занимават героите, например „Какво прави една трева българска или турска? Добитъкът, дето пасе по нея? А добитъка – сякаш можеш го различи гръцки ли е, или турски?“, Кои са лошите и откъде идват? Читателят има нужда да поразсъждава и за причините, довели до тези войни и насилие.
Карабашлиев бавно изгражда действието чрез дребни детайли като убиващите ботуши на Сава, които събират фокуса в най-обикновени човешки неудобства на фона на голямото, значителното дело – войната. А дали наистина войната е най-значителното дело, в което човек може да участва?
Идеята за романа, както споделя Карабашлиев, се ражда, докато рови из стари семейни книжа, решен да научи повече за историята на своя род. Тази семейна история го отвежда до Първата световна и Балканските войни и това отваря „раната”.
„Рана“ е не обикновен исторически роман, който само докладва сухи факти за събитията от септември 1916 г. в Добруджа. Той разказва и за страданията на хилядите българи от Одринска Тракия през 1913 г. Това е роман, посветен на онези, които никога не са били запомнени, за да бъдат забравени – на „незапомнените“. Това е роман за ужаса, за болката, но и за надеждата и любовта към живота.
В началото на романа читателят среща Сава Сотиров, студент по право в София, мобилизиран на Добруджанския фронт. Той е младеж, воден от героичния идеализъм, вдъхновен от речите на Борис Дрангов за жертвоготовност в името на родината. За Сава тази война е за справедливост, за възмездие. Още нестъпил на фронта започва да си задава въпроси – Кой всъщност е врагът? Сърбите, гърците, руснаците – довчерашните съюзници? Или пък турците, германците – довчерашните врагове?; „Това ли е то смъртта?“, наблюдавайки трупа на един млад мъж. А българите? От коя страна на фронта са? Добри или лоши са? Нима и те не са се превърнали в зверове, които убиват кръвожадно всеки, който им се изпречи на пътя, а после се хранят лакомо на бойното поле?
Трудно бихме могли да получим еднозначни отговори на тези въпроси, тъй като в романа е вмъкната и друга гледна точка – тази на Теодор Гаврилеску-Доро, румънски офицер, който си задава същите въпроси. В писмата до своя брат той разказва преживяванията си на Добруджанския фронт. Представя българите като безмилостни и кръвожадни убийци. Но става свидетел и на паниката на своите сънародници, готови да убиват своите, за да спасят собствения си живот, опитвайки да преминат Дунава – „хаотична борба за оцеляване“. А на родна земя ги очаква безчестната смърт на дезертьори.
Сава и Тодор са образи близнаци от двете страни на фронта – образовани мъже, обичащи литературата, изразявайки себе си чрез писането. И двамата се вълнуват от нещо повече от войната и задават важните въпроси. Те стават свидетели на безсмислието на войната и насилието. В сцените, които двамата описват, има дълбоко признание – всички се превръщаме в зверове по време на война.
Сава, тъкмо стъпил на фронта, трябва да поведе своя отряд към борба за вятърни мелници. Там започва същинската част – Сава е ранен в първата си битка, разочарован, но му предстои едно по-важно дело.
Военните действия в Добруджа от основен фокус на сюжета са изместени на заден план. Основна става линията на човешките отношения, любовта, спасяването на един живот – живота на едно четиригодишно сираче, което Сава се заклева да върне при българите на всяка цена.
Едната основна сюжетна линия в романа е именно тази – мъчителното бродене из вражеската земя на Сава и Лена – история топла и вълнуваща, но и в същото време печална. Въпросите на малкото момиче провокират у Сава размисли и спомени за неговото минало – за семейството му, за следването му в университета, за първите любовни трепети; но спомените за неговото предишно бродене – из одринската земя, когато е трябвало да се спасява със семейството си. Тези спомени изграждат втората сюжетна линия. Тук третоличният разказвач отстъпва и дава думата на Сава – да разкаже за болките и страданията на българите, за „грозното“ и „страшното“. Сава разказва, за да се пребори със страха; разказва, за да се „освободи“ от преживяното, но да не бъде забравено. Разказва и на Лена, измисля приказки, за да преминат по-леко през тежкия път.
Художественият език на романа е наситен с ретроспекции, метафори, глаголи, рисуващи картини. Сава става свидетел на жестоката смърт на семейството на Лена. Насилието е представено единствено чрез звукова картина и оставя въображението на читателя само` да изгради представата за случващото се. И това прави картината на зверството още по-страшна. Диалозите между двамата герои са много естествени – малкото, любопитно дете, което задава важни въпроси, за които възрастният човек никога не би се замислил. А пък възрастният опитва да разгадае какво се съдържа в тези въпроси и да даде уж разбираем отговор.
В „Рана“ не става дума за тематизирането на войната. Не войната като абсолютно зло, а като едно нищо. Битката с нищото. Хората са се превърнали в „прислуга“ на оръжието и на войната. Сблъсъкът е между патриотизма и морала. Големият смисъл не е да се водят сражения, а да се спаси едно дете. Карабашлиев напомня, че винаги ще има хора, които ще запазят човечността си, независимо от тяхната националност и от коя страна на фронта се намират. Целта е постигната – да се разказва за предците ни, за „незапомнените“, които вече никога няма да бъдат забравени.
ЕЛЕНА ТАКИЕВА
Захари Карабашлиев, „Рана“, изд. „Сиела“, С., 2024
