Калина Николова
Актьорът Вал Килмър, който си отиде през април тази година, ще остане в историята за мнозина с незабравимата си роля на Джим Морисън в биографичния игрален филм The Doors на Оливър Стоун от 1991 г. Но съществуваше и един друг Вал Килмър, който режисьорите Тинг Пу и Лео Скот разкриват в документалния филм Val от 2021 г., който представя плътен и емоционален портрет на сложната личност, която стои зад образите на Батман и Айсмен от „Топ Гън“, познати на масовата публика. Филмът заслужава да бъде гледан не само заради впечатляващия живот на Вал Килмър и неговата вдъхновяваща творческа и житейска философия „за истината и илюзиите“ и способността да сме честни със себе си, но и заради нестандартния документален подход и оригиналната си драматургична и монтажна структура. Събиращ най-интересното от хилядите часове лични видеозаписи от VHC камерата, с която актьорът е запечатал живота си през годините, Val е филм-колаж, който ни превежда през детството му, първите стъпки в професията в театралната академия, снимачните площадки, семейния живот и личните му откровения години по-късно.
През 2015 г. Вал успява да победи коварната битка с рака на гърлото, но с цената на загубата на гласа си. Именно тогава, когато едва говори, Килмър „има нужда да разкаже своята история повече от всичко“. Снимките на филма започват през 2019 г., а историята я води синът му – Джак Килмър, чийто глас зад кадър напомня много този на младия Вал от видеозаписите и звучи почти през цялото време, прекъснат само в моментите с интервютата с Вал, който с усилие изрича няколко изречения. През последните 10 години от живота си Килмър говори с помощта на малка машина, закрепена за врата му, като всяка дума и звук му коства невероятно усилие. Да гледаме стария Вал на моменти е тъжно, особено когато можем да направим паралел с красивото русо момче от старите видеозаписи, но той в никакъв случай не е окарикатурен, нито буди съжаление. Напротив, това, което прави Val истински качествен документален филм, а не просто кичозно риалити шоу, проследяващо живота на една застаряваща звезда, е невероятното чувство за самоосъзнатост и откровеност, което Килмър влага в собствения си автобиографичен разказ.
Гласувал абсолютно доверие на режисьорите – може би най-важната съставка за един успешен документален филм, той не се страхува да говори открито за личните трагедии, от които е белязан животът му, започвайки още от тийнейджърските му години със смъртта на брат му Уили, който умира вследствие на епилептичен пристъп. Плаче пред камерата, когато години по-късно губи майка си – тази шведска енигма, както я нарича той. Не се страхува да бъде уязвим, когато дава автографи за ролята си на Батман и Айсмен 30 години след успеха на тези филми с ясната представа, че за голяма част от публиката той винаги ще бъде тези два касови, но повърхностни образа. Измъчва го усещането, че славата му лежи на стари лаври, но същевременно се зарежда от срещите с многобройните фенове. След пика на славата идва спадът – това е позната формула, която преживяват много известни личности. Но особено интересно е да разберем, че паденията в кариерата на Килмър не се дължат на липса на дисциплина или талант, а са резултат от личната му философия да се развива творчески в своята професия.
През 1995 г. Вал Килмър е в Южна Африка на експедиция за прочуване на пещери с прилепи. Истински късмет е, че агентът му уцелва един от малкото моменти, в които Килмър има обхват, за да му съобщи, че е поканен да бъде следващият Батман. Всеки холивудски актьор знае какво значи това – гарантиран комерсиален успех. Да, всяко момче мечтае да бъде Батман, казва Вал, „но да бъдеш Батман и да изиграеш Батман са две коренно различни неща“. Разочарованието на Килмър идва, когато облича костюма на Батман. Гигантската маска всъщност го лишава от всякаква възможност за актьорско превъплъщение – с нея диша трудно, замаян е и скоро всичките му колеги странят от него, защото докато я носи, той не чува почти нищо. Разочарованието и изолацията, които преживява на снимачния сет, наклонява везната в избора му да участва в нискобюджетен филм, чиято концепция изисква от него да се въплъти в 10 образа. Друг на пръв поглед странен избор е участието му в „Островът на доктор Моро“ – продукция, обречена на провал от самото начало. Но Килмър вижда в това шанс да си партнира със своя идол Марлон Брандо, който също е част от актьорския състав. Тъй като филмът от самото начало изоставал от графика, заради неопитността на креативен млад режисьор, той бързо е заменен от Франкенхаймър, режисьор, чиято единствена цел е да приключи филма възможно най-бързо. По време на работа той отказва да приеме предложенията на самия Марлон Брандо. А когато Брандо е демотивиран да работи, той просто не се появява на сета. Франкенхаймър не се трогва от отсъствието на може би най-великия актьор, с когото има възможност да работи и вместо това наема статист – Норм, който замества Брандо през голяма част от филма. „И на всичкото отгоре, спомня си Килмър, напрежението във връзката ни с жена ми Джоана и големият период, в който прекарвахме разделени, се отрази на брака ни и получих документите за развода директно на снимачната площадка.“
Лека-полека Килмър престава да се грижи за звездния си образ, като отказва касови комерсиални продукции. Но в Холивуд отказът от славата си има цена и често означава, че не само таблоидите и папараците те загърбват, но и цялата индустрия, което затваря вратата на Вал и към качествените филми, към които се стреми от самото начало. Манията му към съвършенство и творческото му разбиране, че трябва да вложи частица от себе си във всяка роля във филми, в които режисьорите се вълнуват единствено от спазването на снимачните срокове, дадени им от продуцентите, му докарва етикета „труден за работа актьор“. Но истината е, че Вал изглежда „труден за работа“ не защото е безпредметно капризен, а защото отказва да се примири със средата, в която творчеството се принизява до работа на конвейер. „В известен смисъл те купуват живота ти за определен период от време – преживяванията ти, мнението ти, дори душата ти“ – казва Вал в един от своите домашни видеозаписи, докато реже косата си пред камерата, подготвящ се за следващата роля.
Съвсем в началото на кариерата си Килмър заснема собствени кастинг-записи (selftapes) и ги праща до режисьори, с които иска да работи, а на някои от тях дори им ги носи лично, прелетявайки хиляди километри. Откъси от тези домашни видеа са включени във филма и от тях личи амбицията на едно момче, което скоро ще бъде звезда, а ентусиазмът му е истински трогателен. За съжаление, тези записи не му осигуряват желаните роли във Fullmetal jacket на Кубрик или Goodfellas на Мартин Скорсезе, но когато става дума за ролята на Джим Морисън в The Doors, за която той очевидно е роден, Килмър казва, че това да не изиграе Джим, „не беше опция“. Режисьорите на документалния филм нарочно смесват сцени от филма с „истинския“ Килмър, постигайки халюцинаторен ефект на пълното сливане, което Вал в действителност постига с образа на Джим. Той признава, че фанатичната му отдаденост на ролята е била „пълен ад“ за жена му Джоана, с която се развеждат няколко години по-късно.
В крайна сметка Val дава надежда. Вал Килмър не престава да намира начини да следва творческите си пориви. В края на живота си той основава огромно студио, което става дом на най-новата му страст – рисуването, но и дава пространство на всички онези млади артисти, в които прозира същия хъс като този от ранните видеокасети на Вал. Той открива утеха и в сина си Джак и дъщеря му Мерседес, които го обичат също толкова силно, колкото и той тях.
Благодарение на работата на Тинг Пу и Лео Скот, с пълното съдействие на Вал Килмър, получаваме цялостен и емоционален филм-портрет за един актьор, когото много от нас познаваха само от определени филми, а сега имаме възможност да видим човека и личността зад образите. Документалният филм за Вал улавя не само славата му през 80-те и 90-те години, но и радостта му от пропуснатите възможности. Когато е диагностициран с рак на гърлото, Вал си дава сметка, че болестта му е отнела много възможности, които „всъщност не бяха възможности“. Истинското постижение на Вал Килмър е способността му да остане честен – към себе си, към изкуството си, към публиката. Ще завърша с цитат от Вал, който стои на бюрото ми още след първия път, в който гледах филма, който ни напомня, че за малкото време, в което сме тук, е хубаво да сме честни. Най-вече пред себе си: „Тук, на Земята, разстоянието между рай и ад е разстоянието между вярата и съмнението. Болестта ми отне много възможности, които всъщност не бяха възможности. Излекуването не се постига със суета, а с честност. Честността се ражда от чистата любов. А любовта е най-божественият лечител – най-милият, най-светият, най-ефективният“.
