Мария Гетова
Магистрали
разказвал си за тези вечери
когато си карал сам по околовръстните пътища
единствено за да се бориш с нерви и самота
и за онова усещане, когато засилиш скоростта
как е изкушаваща леснотата на края
затова ти казвам, че ми е познато
и не трябва да ме возят по магистрали
защото ставам дете
за пръв път опитващо топлината на пламъка
нещо в мен се пречупва
независимо колко любов има около мен
ме е страх
кой нагон е по-силен
дали ще издържа
да не отворя вратата
Бездна
виждам семейството си
за пръв път от месеци
по пътя от магистралата към града
пускаме музика
говорим за времето
разказвам театрална постановка
шегуваме се помежду си
сякаш пръстта не е още по ръцете ни
сякаш не миришем на восък
и преди час не сме се взирали в бездната
времето продължава да е хубаво
бездната продължава да се взира в нас
Този език се затваря
докато крачиш в пустинята
се научаваш
как се пие чай в оазиса
кого да отбягваш
и защо
са безсмислени
виковете за помощ.
Този език се затваря,
змийското се прибира в себе си,
спира да крещи или обижда.
Започва да се пази
от себе си.
Отдалечаване
Започва като картина
на близки хора събрани заедно
и твоето отсъствие
мисълта, че вече не си в същия град
дори когато допиваш чая си
на съседната улица
и от там
клюките, лекотата на незнанието,
дървото пред теб
и приближаващата есен,
която идва неусетно
като приятел напускащ стаята.
в съседната стая звучи минорно пиано
а аз чета новините
по света и у нас
тийнейджърка избяга от дома си
мъж зарови свой приятел край София
световната политика се превърна
в антиутопия на лош режисьор
най-близките ми
успокояват душата си
с мисли за самоубийство
в съседната стая звучи минорно пиано
а сърцето ми даде накъсо
и не знам как да го върна
въздухът ми се насища с липси
опияняващ тежък мирис
черен опиум
когато започва да се разпръсква
запалвам нова клечка
не искам да се опаря
искам да изгоря
