бр. 42/2025
Александра Грозданова
Романът на Камелия Панайотова не е просто белетристичният дебют на поредния автор на поезия. В него отеква същият глас, познат и от стиховете ѝ, само че в нова тоналност, този път готов да говори по-дълго. Това е глас, който настоява да бъде чут, който е достатъчно смел да дръзне да отвори теми, които не са особено широко обсъждани в българската литература. Темите за изоставянето, за липсата на родителска грижа, за насилието над жени – домашно и сексуално. В тази книга се сговарят поезията и прозата, интимната изповед и литературната фикция, за да се слеят в едно автофикционално говорене от първо лице, от това на главната героиня Ане, чиято история побира в себе си историите на хиляди други като нея – изоставени, изнасилени, отгледани от бабите си деца. Това в никакъв случай обаче не е история само за тях, това е история и за всички от поколението на късните 90-те и ранните години от новото хилядолетие, които са се борили и продължават да се борят с последиците от травмите, сполетели поколението на 70-те. Поколението на родителите, които често удавят травмите си в алкохол, защото не знаят как да ги лекуват. За разлика от тях обаче, децата им се осмеляват да говорят за проблемите си, и най-вече – да приемат, че те съществуват. Така Ане е на само героиня със своите конкретни характеристики, тя се превръща и в един колективен образ, в който да се припознаят всички като нея.
Ане е и още много други неща. Корицата на Милена Вълнарова подканя читателя да опита да разплете нишката, закодирана в това име, в тази дума. Името е в звателна форма – не съвсем обичайно решение. То е зов преди всичко към майката (на турски anne означава именно майка), към родната и към всяка друга майка, която съществува на небето и земята. Ане е вик насред всеобщото мълчание, вик не от болка, а въпреки болката, който се разлива в „едно продължително нннннн“, което иска, но не винаги може „да се завърши в не“ (с. 142). Конците, втъкани в плата от корицата, напомнят пръсти, впити в розовия чаршаф на детството, който, веднъж опетнен, завинаги ще остане червен. Като зрял домат, от чиято семка по-късно ще покълне новата Ане, обновената Ане, непокътнатата Ане.
Както казва Михаела Илиева, „това е роман не за израстването, а за зарастването – на белезите от миналото“[1]. Минало, което няма как да зашиеш, ако не се връщаш постоянно към него. Тъкмо това прави и героинята – многократно се връща обратно, чрез спомените си, а накрая и физически, през онзи минипроход към детството. Ето защо и времето в романа е толкова накъсано и нелинейно, отказващо да следва каквато и да е фабула. „Ане“ започва в едно неназовано в началото настояще и постепенно потапя читателя в поток от фрагменти, в които се сливат и редуват спомени (причина за многото ретроспекции), спонтанни размишления и вътрешни монолози. Зигзагообразната траектория на спомена създава усещането, че четем дневник, дори напомня на поток на съзнанието. Мисълта следва не толкова логиката на събитията, колкото логиката на емоцията. Често не сме напълно сигурни от коя позиция говори героинята – особено при размишленията. Това води до една хаотичност, която в едни случаи показва автентичността на текста, но в други оставя читателя в недоумение. Така например някои от мотивите, които авторката подхваща в книгата, често не биват доведени докрай – или ги изоставя, или не доразвива достатъчно потенциала им. Да речем, моментът с любовната магия или пък мотивът за стъклото. Самата Камелия признава, че пише повече по усет, отколкото по план, „хваща“ едно изречение и мисълта ѝ се излива след него, и докато се усети, вече се е отклонила от първоначалната си цел. Тук доста е помогнала работата с редактор. „Ние трихме много – споделя още Панайотова, – защото аз много се отплесвах“[2]. Също така признава, че голяма част от текста на практика се е изгубила, останала е ненаписана поради невъзможността ѝ да го овладее. Но в крайна сметка кой млад автор не се е сблъсквал с подобни трудности? Още повече че става дума за дебют в изцяло различен жанр – това до голяма степен опрощава пропуските в книгата, които далеч не бихме определили като нейни слабости. Все пак не бива да тълкуваме хаотичността, която цари там, единствено като недостатък, тъй като в литературата на ХХ и ХХІ век потокът на съзнанието и фрагментарното писане отдавна са утвърдени похвати. Панайотова не търси завършеност, а автентичност. Романът ѝ е като бележник, в който всяка мисъл бива записвана, преди да получи възможност да се изплъзне. В този смисъл „Ане“ може да се разглежда и като постмодерно упражнение в несъвършенството. Несъвършенство, което отразява самата човешка памет – накъсана, разпиляна, нелинейна. И в това се крие едно от най-големите достойнства на текста – че не се страхува да бъде уязвим, както не се страхува и да засяга теми табу.
Но ето че въпреки своята хаотичност и нелинейност, накрая романът се завръща към своето начало, както Ане се връща в своето село, а оттам и към детството си. Панайотова отвежда читателя обратно в утробата[3], след като го е превела през целия живот на главната героиня – отпреди да се роди, през детството и юношеските години чак до 26-годишна възраст. Тъкмо на толкова е Ане в края на романа, вече пораснала и осъзнала много неща. Изминали са десет години от превръщането ѝ в жена, от случката, белязала живота ѝ завинаги. Онези седем години, които са нужни на клетките в тялото да се обновят напълно, отдавна са изтекли.[4] И Ане също вече е готова да се обнови. Още не съм сторена, още нищо не са ми сторили[5] – заявява героинята в края на книгата. В това тя вижда нова възможност: да се роди отново и да остави всичко лошо в миналото. Така „Ане“ от анатомия на травмата се превръща в анатомия на обновлението – книга, която показва, че дори след най-дълбоките разрези е възможно да започнеш отначало.
Камелия Панайотова, „Ане“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2023
[1] Илиева, Михаела. 2024. „Роман за „зарастването“. – Литературен вестник, 2024, № 3, с. 9.
[2] Всички места, на които цитираме К. Панайотова, са от записа на представянето на „Ане“, организирано от формата „Близък прочит“ – https://www.youtube.com/watch?v=t23QZf0yEoE&t=1s.
[3] Всъщност едно от работните заглавия на романа е било „От утробата“, от което впоследствие К. Панайотова се отказва.
[4] Тук няма как да не споделя, че докато четях романа, тайничко се надявах авторката да се върне към мотива за седемте години (един наистина силен мотив), особено с оглед на това как приключва книгата. За съжаление, Панайотова ни е предоставила единствено двете ключови възрасти на героинята – 16 и 26, от които сами да си направим изчисленията за това колко време е минало и дали тези седем години са изтекли.
[5] Панайотова, 2023. Ане, с. 196.
