Разговор с основателя на най-голямата платформа за късометражно кино у нас Юлиян Спасов
Кинематограф е най-голямата платформа и каталог за късометражно кино в България, но и нещо повече. През годините Кинематограф се превърна и утвърди в своеобразно убежище за автори и изгради активна кинообщност. Зад това име стоят аудитории, партньорства и разнообразни дейности – киноклубове, дискусионни панели и пространство за изява на млади творци. И все пак, за да излезем отвъд романтичната представа за кинообщност, колкото и ценна да е тя – какво е мястото на Кинематограф в киноекосистемата днес?
Свикнали сме да възприемаме пълнометражните („големите“) филми като същинското изкуство, но късометражното кино е онова необходимо поле, където се експериментира свободно и могат да се раждат нови форми на разказ, запазени в духа на онова, което наричаме кино. През XX век късометражното кино е нишова екзотика. В ХХI век обаче то може да се окаже жизнеутвърждаващо за киноизкуството въобще. Само за последните 20 години социалните мрежи вече ни заливат с всевъзможни „инстантни“ формати като reels, сторита и всякакви подобни форми на кратко потребителско съдържание, които все повече изместват фокуса на хората от „същинското“ изкуство. А към това се добавя и агресивното навлизане на AI, което още по-фундаментално пренарежда разбиранията ни за форма и смисъл и неизбежно поставя въпроси, свързани с авторството и авторското право. В този контекст линията, отделяща късото кино от всичко останало, остава ярка и все по-важна, за да не забравяме, че не всяко движещо се изображение е кино.
Романтичният отговор е, че се стараем Кинематограф да бъде там, където могат да се разказват добри истории, чрез които да събираме хората заедно. В днешния „хиперинформационен свят“ вярваме, че да се събираме и разказваме истории, е ценно завръщане към една инстинктивна и изконна човешка нужда.
Трудният отговор е, че се стараем да бъдем там, където държавата отсъства, а именно в разпространението на българско късо кино, в развитието на публики за него и в реклама и PR на кинотворци.
Какви са битките, които Кинематограф се налага да води? А през какви е трябвало да премине?
През далечната 2012 г. Кинематограф започна единствено като сайт за критически ревюта на филми, но само за няколко месеца стана ясно, че има огромен глад, да не кажа тотален дефицит на късометражни филми. Дотолкова липсваше показ на българско късо кино, че десетки творци (с награди от престижни фестивали в чужбина) видяха надежда в нас, че в действителност нещо може да се случи в тази посока. Това създаде естествен „натиск“ да разширим дейностите.
1100 прожекции и 107 хиляди зрители по-късно, честно да ви кажа, ако имахме представа тогава с какво се захващаме, нямаше въобще да започваме. Каноните на предприемачеството, описани в дебелите книги се оказа, че в България не работят. Тук всичко оцелява на магия, а в училище не ни учеха на магии. За оцеляването на почти всеки български културен проект някой някъде там тихо плаща солена цена и много рядко говорим за тези неща.
Какво според теб е онова вътрешно ядро на проекта, което му позволява да продължава да се развива през различните етапи, през които преминава? И на лично ниво – като негов основател и спокойно можем да кажем, дългогодишен посланик на късометражното кино в България – какво ти дава вяра да продължаваш именно в моментите на криза?
В този потоп от информация, новини и емоции, които попиваме от целия свят, по странен начин в късото кино нищо не се променя. То е все така диво и сурово, каквото е било винаги. То не се впечатлява от лудостите на света, напротив – колкото повече лудост предлага светът, толкова повече оригиналност и отрезвяващи рефлексии предлага късото кино. Все по-често твърдя, че единствено късометражният филм не е изгубил смелостта да поставя истински важните въпроси. За мен лично късото кино остана единственото поле, където артистите все още могат да викат – силно, искрено, с цялата си душа, а това са импулси, които могат да идват само отвътре, от душата. Пълнометражните филми рядко дават възможност за искреност, защото и там се води неравна битка с политическата коректност, да не говорим за всички останали медиуми на съдържание. Днес всяка произволна информация вече може да бъде напудрена като истинна, а същевременно цари страх да изричаме истината на глас.
По изненадваща дори за мен ирония на съдбата има отрезвяване сред публиката, особено след Covid, която несъзнателно търси именно този все по-заглъхващ в безкрайния шум импулс за искреност. Така късометражното кино се оказа едно от най-бунтарските изкуства и новата поезия на XXI век. Затова, без мощната световна машина на Холивуд, и без да сме „Нетфликс“, ние успяваме да напълним кинозали наравно с боксофиса. Хората срещат истории в късото кино, с които все по-рядко се занимава „голямото кино“.
За добро или лошо, все повече чувстваме отговорност да пазим творческата свобода в този формат, която от самото зараждане на киното не е била прекъсвана, освен по време на двете световни войни. Само че и дивият капитализъм в момента, съчетан с AI, не е много по-различен от война – заплахите пред свободата на словото са реални, като не говорим само за oldschool цензурата чрез (не)финансиране на определени проекти, тук става дума и за новата четвърта власт – алгоритмите, които заменят редакторите, дори ако трябва да съм по-краен – концепцията за „медия“.
Какви са световните тенденции в късометражното кино? А можем ли да говорим за Нова българска вълна в този жанр? Предлага ли родното ни кино нова визия в този формат?
Нова вълна няма, късото кино винаги е вълна. Позволявам си да цитирам Стефан Командарев от церемонията на Sofia Short Fest, който тогава отбеляза, че надеждата за българското кино в момента е в късометражния формат. Тези думи не са случайни. Българското късометражно кино поначало е доста по-разнообразно като проблематика и с много по-широка жанрова сатурация, защото към него се причисляват и студентските филми, а младите автори съвсем не се съобразяват с конюнктурата и изразяват искрено какво ги вълнува.
Относно „световните“ тенденции, честно казано, ми е трудно да очертая такива. В късото кино геополитическата карта е по-различна – там не доминира САЩ, доста по-равномерно се разпределя видимостта и успеваемостта на множество държави, сред които и България. Късото кино навсякъде по света си прилича по нещо – прецизно точно напипва болезнени точки на съвремието. То не се съобразява с обществените порядки. Един късометражен филм сякаш много повече се интересува от индивида, от личната история. В този смисъл бих очертал един цялостен тренд: всеки късометражен филм е личен.
Миналата година се състоя първото издание на Sofia Short Fest, с което откроихте най-ярките късометражни истории. Ще ни разкажеш ли повече за тази инициатива? От каква необходимост възникна фестивалът именно сега и съществуват ли празнини на кинохоризонта, които той се стреми да запълни?
Със Sofia Short Fest целим да сложим София на световната карта на късото кино, което на свой ред да ни позволи да разширим дейностите и да дадем нови възможности за развитие на българските кинотворци.
Като продължение на тази тема – как изглежда „невидимата“ страна на един кинофестивал – необходимите организационни ресурси, компромисите, които неизбежно съпътстват всяко културно събитие, неговото управление и може би най-важното, неговата устойчивост в България?
Кинофестивалите са своеобразен празник на киното и като всеки празник той е и организационен кошмар за домакините, но това е и част от удоволствието. Най-неприятната част е може би филмовата селекция. Както гласеше мотото на друг български филмов фестивал „In The Palace“ през 2025 г.: „Киното е мръсна работа“. Колкото и да се опитваш в началото да отсееш най-добрите филми, накрая се съобразяваш с бюджети, времеви лимити, тематичен профил на фестивала – все фактори, различни от обективните качества на филмите. Със сигурност обаче разбрахме, че Sofia Short Fest дава необходима за София сцена.
Вашите многобройни събития през годините – като инициативата Лятно кино, в която срещате зрителите с късометражното кино под открито небе – показаха, че сте изградили и подготвили българската публика за този формат. Късометражните филми вече не се възприемат като „клипчета“, а публиката сякаш все повече оценява, че ѝ се предлага стойностен артистичен продукт. Преди да попитам как се промени самият проект през годините, любопитно ми е твоето наблюдение: как се промени публиката?
През годините съм се плъзгал по изкушението да развивам широки теории за публиката, но все повече се убеждавам, че тя е винаги един ход напред.
А как се промени Кинематограф през годините? Имаше ли идеи, в които спряхте да вярвате и убеждения, които се наложи да „пуснете“ и промените? Това отрази ли се върху концепцията ви за проекта днес?
Кинематограф е експеримент, в който се опитваме, чрез каноните на капитализма, да защитаваме идеална кауза. Дали ще успеем, времето ще покаже. Инатливи сме и все още вярваме, че ще успеем, но сме от една епохална трансформация в друга (+ Ковид стагнацията), а ние все не успяваме да убедим държавата да ни окаже разумна подкрепа и да не се налага да се конкурираме сами с всичко и всички навсякъде. Все още не можем да изчислим колко точно юристи и счетоводители са ни необходими, наети на пълен работен ден, за елементарни бюрократични операции с държавата, а това е доста сериозен проблем за целия културен сектор.
Какви са новите перспективи в развитието на културния феномен Кинематограф?
Кинематограф е сред първите платформи, впрочем не само в България, а и в Европа, която имплементира иновативна система за събиране на детайлна обратна връзка от зрителите за всяка прожекция и за всеки един показан филм. Вече 6 години активно се вълнуваме какво мисли публиката в четими данни, в аналитични графики и активно работим с тези данни. Затова прожекциите ни в цялата страна са пълни. В това е нашата сила – ние наистина се вълнуваме от публиката и работим за нея. Data-driven философията на Кинематограф ни дава уникални възможности да прилагаме експериментални методики за маркетинг и разпространение, с които изграждаме публики доста по-ефективно от държавата. Нещо повече – всички данни сме ги отворили свободно към авторите на филмите, в мобилен, real-time формат. Това не е бъдеще, това е XXI век и българското късо кино е там отпреди еврото. Ако данъкоплатецът се поинтересува кои са продукциите с държавно финансиране, оказва се, че няма къде да намери тази информация, няма сайт, няма каталог, няма система. А за българското късометражното кино – Кинематограф се превръща в своеобразен обединяващ каталог (като IMDB). И вярваме, че това ще е само началото.
Разговора води КАЛИНА НИКОЛОВА
