Ласло Краснахоркаи
Първото издание на романа на Ласло Краснахоркаи „Война и война“ е през 1999 г. Главният герой Дьорд Корин, който работи в провинциален архив, открива тайнствен ръкопис и решава да го направи достояние на света. В ръкописа се разказва за четирима мъже, които попадат в различни повратни моменти от световната история (в Крит, Венеция, Кьолн и пр.), но навсякъде им се налага да бягат поради бушуващата война и разрухата. Първата част на романа разказва за бягството на Корин от родните места и премеждията, които го връхлитат по пътя.
*
Седемте деца го бяха наобиколили в полукръг в средата на железопътния надлез, бяха го притиснали, както беше коленичил, в парапета, точно както и половин час по-рано, когато го нападнаха, за да го ограбят, точно по същия начин, с тази разлика, че вече никой не искаше нито да го напада, нито да го ограбва, понеже стана ясно, че поради някои непредвидими последици да се нападат и да се ограбват такива като него, не че не може, ама не си заслужава, тъй като най-вероятно наистина няма нищо, а има ли, то ще е някакъв неочакван товар, затова, след като – от объркания, разпален, но за тях „всъщност адски досаден“ монолог – им стана ясно, впрочем точно на мястото, когато заразказва как щял да изгуби главата си, те не си тръгнаха, не го зарязаха като идиот, а си останаха така, както бяха, за онова, за което бяха дошли, в полукръг, коленичили, неподвижни, защото нощта постепенно падна, защото мракът, спуснал се в индустриалната тишина на залеза, ги накара да притихнат, а и защото това застинало, безмълвно състояние беше най-неподправеният израз на вниманието им, което, след като Корин изпълзя от кръга, нямаше друг обект освен релсите там долу.
*
Никой не го беше молил да разказва, искали да им даде парите си, той обаче не им ги дал, а казал, че няма и заговорил, отначало пелтечейки, после все по-гладко, накрая неудържимо, говорел, очевидно защото се уплашил от очите на седемте деца или както по-късно си обяснил: защото стомахът му се свил на буца от страх, а когато, каза, стомахът му се свие от страх, трябва непременно да говори, и понеже страхът не му минавал, тъй като не знаел дали имат в себе си оръжие, все по се увличал докато говорел, все по се увличал да разкаже всичко, най-сетне всичко, все едно на кого, защото откак тайно – и в последния момент! – тръгнал на своя „дълъг път“, както го наричал, дума не бил разменял с никого, нито дума, понеже смятал, че е твърде опасно, а и нямал много-много с кого, защото по пътя си не срещал хора, които са невинни, налагало се да се бои от всички, защото му се струвало, че никой не е достатъчно невинен, от всички се страхувал, защото той, казал си още в началото, вижда във всеки от тях един и същи човек, който пряко или косвено е във връзка с преследвачите му, в някаква близка или далечна, но несъмнена връзка с онези, които според него следят всяка негова стъпка, само че той бил по-бърз, разказа по-късно, „поне с половин ден“ винаги бил по-бърз от тях, обаче цената на тези бегли победи във времето и местоположението била: нито дума с никого, единствено сега, в страха си, под естествения напор на страха, стигайки до все по-важни предели на живота, е позволил по-доверен, по-дълбок достъп, за да ги подкупи по този начин, да ги доближи до себе си, да обезоръжи някак нападателността у нападателите и да убеди и седмината: не просто се предава, с факта на предаването си застава на часа пред нападателите си.
*
Въздухът миришел на катран, упойваща, всепроникваща, гъста и повсеместна миризма на катран, не помагал дори силният вятър, защото вятърът, който впрочем ги пронизвал до кости, само подемал миризмата и я въртял, и я сучел, без да успее да я замени с друга, защото цялата околност на километри и особено тук, между мястото, където идващите от изток релси се разтваряли на ветрилото, и товарната гара на Ракошрендезьо зад гърба им въздухът си бил такъв, състоял се от въпросната катранена миризма, за която в крайна сметка трудно би могло да се каже какво съдържа, освен саждите и пушека на стотиците преминаващи с грохот композиции, мръсните траверси, миризмата на чакъла и стоманените релси, несъмнено не били само те, имало и други, по-скрити, трудно описуеми или направо неназовими елементи, сред тях несъмнено и огромното бреме на човешкото безхаберие, които единната, милионна воля, от която ти се гади, струпала тъдява, стотиците и стотици хиляди композиции, които гледани оттук, от височината на надлеза, плашели със своята безцелност, както по всяка вероятност и суровостта, изоставеността, призрачната фабрична застиналост захранвали оня блуждаещ дух, затворен постепенно от десетилетия в региона, сред който и Корин се опитвал да си намери мястото, той, който бягайки – незабелязано, бързо, безшумно – първоначално искал само да пресече от другата страна, за да продължи пътя си към предполагаемия център на града, сега, така да се каже, му се наложило да се устрои в тази студена и проветрива точка на света, да се вкопчи в – парапет, бордюр, асфалт, метал – тези уж съществени, но всъщност случайни части на височината на погледа му, за да премине забързано железопътния надлез няколкостотин метра преди товарната гара на Ракошрендезьо, за да се превърне от недействителна в действителна част на света, една от съществените ранни спирки на своето, както го нарекъл по-късно, „безумно бягство“, един надлез, по който просто щял да премине без да му обърне внимание, ако не бил спрян.
*
Започнало внезапно, без встъпление, догадки, приготовления, като внезапен удар в гърба прозрението в миг го озарило точно на четирийсет и четвъртия му рожден ден и го връхлетяло адски болезнено, точно както тия седмината го връхлетели насред надлеза преди малко, каза, точно толкова неочаквано и абсолютно непредвидимо, седял си на речния бряг, както често му се случвало, нямал желание да се прибира в празното жилище точно на рождения си ден, седял и внезапно нещо наистина го прорязало, разказа, божичко мили!, той не е разбирал нищо, ох, ох, ох, понятие е нямал от нищо, пресвета богородичке, нямал понятие от света, и направо се ужасил как формулирал мисълта си, толкова банално, изтъркано, и то на нивото на някаква блудкавата наивност, ама именно за това ставало дума, каза, просто се видял отвратително тъп на четирийсет и четири години, кух и сдухан мехур, заради начина по който е разбирал света в продължение на четирийсет и четири години, и в същото време, осъзнал още там, на реката, не само не го е разбирал, а даже нищичко не е разбрал, а най-лошото било, че в продължение на четирийсет и четири години си мислел, че го разбира, а не го разбирал, това било най-лошото в онази вечер на рождения му ден, сам край реката, най-лошото, отгоре на всичко осъзнаването на факта не било придружено с просветление, че да, отсега нататък ще го разбира, защото в замяна не получил ново знание, а някаква плашеща бъркотия, замислел ли се за света, а онази вечер дълбоко размишлявал за света, мъчел се да го разбере, но не ставало, цялата бъркотия ставала още по-непрогледна, имал чувството, че смисълът на страданията, на които се е подлагал, за да проумее света, се състои именно във въпросната бъркотия, че светът е тъждествен със собствената си бъркотия, и когато стигнал дотук без да се предаде, няколко дена по-късно забелязал, че нещо става с главата му.
*
По това време вече от дълги години живеел сам, разказа на седемте деца, както бил приклекнал и облегнат с гръб на парапета в ноемврийския вятър, който свистял над надлеза, сам, каза, понеже бракът му отдавна се разпаднал, още по време на делото Хермес (махна с ръка, че ще им разкаже по-късно за какво става въпрос), а после тъй „се опарил в някаква доста пламенна любов“, че решил никога повече да не докосва жена, никога повече, което, разбира се, не означавало пълно усамотяване, защото винаги се намирала по някоя жена за тежките нощи, Корин огледа децата, а и макар по същество да бил сам, покрай работата си в архива влизал в работни отношения, със съседите си – в съседски отношения, на улицата – в улични отношения, при пазаруване и ходене по кръчмите в пазарски и кръчмени отношения с различни хора, и така нататък, в крайна сметка, сега като премислял, каза, винаги е имал покрай себе си много хора, били те и в най-отдалечения ъгъл на близостта, доста били, докато не взели да отпадат с времето, когато в архива, на стълбището, на улицата, по време на пазаруване и в кръчмите, постепенно му се наложило да си даде сметка, че за съжаление, така му се струва, ще загуби главата си, защото когато разбрали, че има предвид не образно, в преносен смисъл, а точно както го казва, а именно, че за съжаление главата му ще се отдели от шията, направо взели да бягат от него като от горяща къща, всичко около него се опразнило за нула време, а той стоял като горяща къща, най-напред взели да се отдръпват от него в архива, не му говорели, впоследствие дори не отговаряли на поздрава му, престанали да се хранят на една маса с него, докато накрая взели да го избягват, когато го срещнели на улицата, разбирате ли?, попита Корин седемте деца, щом видели, че идва, заобикаляли го на улицата, това го засегнало особено болезнено, добави, особено болезнено, също както при шийните прешлени, защото именно в това състояние имал най-голяма нужда от съчувствие, каза, и се виждаше, че е готов да продължи с най-малките подробности, както се виждаше и при седемте деца, че е напразно, понеже те, седмината, и без туй нямат какво да му отговорят, никак не ги интересува цялата тази работа, особено от момента, когато оня тип „заразказва как щял да си изгуби главата“, както по-късно разказваха на другите, да бе, те са „дотук“, казаха, спогледали се, най-голямото кимнало утвърдително на останалите, което означавало нещо от сорта „мани го, не си заслужава“, и продължили да клечат безмълвно, наблюдавали ветрилото на релсите, понякога, докато под тях изтрещявал товарен влак, някой току питал, колко още и все един и същ, русолявият до най-големия, поглеждал часовника си и казвал само, че ще каже като му дойде времето, а дотогава млък.
*
Пълен идиот, разказаха следващия ден на някой си от околността, тоя тип е абсолютно пълен идиот, луд за връзване, казаха, ама трябвало да го пречукат все пак, защото с такива никога не знаеш, дали няма да те наклепат, видял лицата на всичките, коментираха помежду си, трябва да е запомнил дрехите им, обувките и каквото носеха в оня следобед, да, признаха си на следващия ден, трябвало да го пречукат, ама никой не помислил навреме, всички си клечали спокойно горе на надлеза, защото долу всичко си било подготвено, гледали мрачния район с ветрилото от релси, чакали да видят в далечината светлините на пътническия в шест и четирийсет и осем, да се втурнат едновременно към траверсите, да заемат местата си зад храстите и танцът да започне, и на никой, отбелязаха, на никой и през ум не му минало, че този път играта ще свърши другояче, по различно, сиреч с пълна победа, става дума за най-голямото, перфектното попадение, сиреч смъртта, а един такъв тип несъмнено представлява опасност, защото може да проговори, казаха, да изпорти най-неочаквано всичко на полицаите в настъпилата истерия, и всичко си беше така, те мислеха по този начин, понеже въобще не го бяха разбрали, не бяха, защото иначе биха се сетили, че точно той наистина не представлява никаква опасност за тях, защото и по-късно не разбра дали около шест и четирийсет и осем тук въобще се е случило нещо, затънал все по-надълбоко в страха си, заради страха – в разказа си, който, защо да отрича, още от първия момент нямал нито структура, нито нищо, което би могло да привлече вниманието, само ритъм и… плътност, понеже искал да каже всичко наведнъж, понеже всичко едновременно било в него, което се случило, което разбрал, и заело формата на едно-единствено цяло в утрото на онази сряда, преди трийсет или четирийсет часа, на двеста и двайсет километра оттук, в някакво туристическо бюро, тъкмо когато щял да му дойде редът и да попита кога тръгва следващият полет от Будапеща и колко струва, когато на пулта внезапно почувствал, че не бива да пита тук и в същия момент видял отразени в рекламното стъкло на пулта, точно зад себе си до входната врата двамина от околийската психиатрия, двама дегизирани като човечни идиоти, в действителност двама, така наречени санитари, през чиито пори се изпарявала чиста агресивност.
Превод от унгарски: СВЕТЛА КЬОСЕВА
Романът „Война и война“ на Ласло Краснахоркаи предстои да излезе в издателство „Нике“.
