Албена Тодорова
Докато четях „Земята на големите грешки“, не ме оставяше усещането за отсъствие на други текстове – предстоящи, невключени или ненаписани. Това е дебют на Василева, носителка на Голямата награда от 41-вото издание на Националния младежки конкурс „Веселин Ханчев“. Ханчевата награда носи осезаем ореол, но текстовете на Василева се справят с тази тежест по забележителен начин. Дали заради неизбежното изкривяване, което се случва в главата на читателя, когато знае нещо за биографията на автора, било то и сбито в лаконични два реда на четвърта корица, опитвам се да напипам бъдещите гласове на българската поезия в тази книга, проектирам нещо свое. Не знам какво е да си толкова млад, да виждаш толкова дълбоко, да назоваваш толкова точно и да се движиш толкова навътре в света, който те заобикаля. Изкушава ме да мисля за авторката през призмата на журналистическата й професия, но нещо ми подсказва, че и изборът на поприще, и гледната точка в голяма част от текстовете са следствие от начина, по който Василева гледа на света.
Какъв е този поглед?
Аналитичен, виждащ детайла, чувствителен към емоции. Но гласовете, които озвучават видяното от погледа, добавят разстояние, което не успяваме да прескочим дори в текстове за семейство, детство, любов и дом. Това не е хладина. Това е въздухът, който е необходим, за да се случи говоренето за цялата жестокост и цялото надмогване и цялото сриване на света в човека и на човека в света. Това е въздухът, който гласът поема, преди равно да разкаже за уродливата трансформация на реалността в „По-малък свят“ или да ни съобщи за неудобните истини в „Археолози“. Това е въздухът, който не успяваме да издишаме, когато осъзнаем, че нямаме бъдеще.
По-малък свят
Мечтаехме за по-малък свят
като хралупа на семейство катерици.
Свят, в който е събитие вятърът да пълни
стомаха на изпраните чаршафи
и всяко бистро да носи името „Звезден рай“.
Нищо да не бъде по-голямо от крайшник хляб
и от трапчинка на полуусмивка.
Да се събира под гъбите след дъжда.
Свят, в който се чудиш какво да обядваш
и с какъв молив да оцветиш слънцето,
като привилегията да си говорим за музика.
Мечтаехме за свят с размера на светулка,
в който се тревожим само от гръмотевиците,
и в който пишем, без да сме поети,
за нарове, смокини и кокичета.
Мечтай си,
каза ни светът.
И се смали до цев на автомат.
До зениците на разочарованите ни бащи,
до гробовете на деца.
Разбрахме, че са ни излъгали,
че никога няма да видим война –
че никога няма да водим война –
и чудовища в гардероба.
Недораслите ни тела се изхлузиха
от хамаците на безгрижието
и паднаха в кал и руини,
пясъчни мостове,
стени, между които стенем.
Свихме се до ембриони в къртичи дупки.
Очите ни почерняха.
Любопитството написа епитафията си.
Изчезнахме.
Малки, малки, малки
станаха човечетата в нас,
които караха краката ни да тичат
към катеричите хралупи.
Гласовете ни угаснаха
и не можахме да простим,
че светулките се оказаха
просто ракети в небе, в което
не е останало никакво слънце
за оцветяване.
Искаше ми се тази книга да си позволи да крещи, например в „500 мъртви тюлени“, „Пистолет“, „Е“ чаках крещенето, чаках кресчендото, защото тишината в тях е непоносима. Възхищават ме гласовете в тази книга и ме плашат в еднаква степен. И още нещо – Василева има свой поетичен изказ, който не прилича на ничий друг. Четат ми се нейни текстове за бъдещето, за страховете, за тревогите, за това какво вижда тя, когато гледа навън. Имам усещането, че начинът, по който ги назовава, носи облекчение в своята безнадеждност. Текстовете за миналото, за порастването също ми допаднаха, но имах чувството, че или са писани по друго време, или има някаква друга разлика, почти друг глас в тях.
Дано не дотежи наградата на младата поетеса и й бъде криле вместо гюле. Нещо ми подсказва, че така ще бъде.
Катерина Василева, „Земята на големите грешки“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2025
