Диляна Коджаманова
Първоначално планиран като разказ, но бързо прераснал в идея за роман след участието на авторката в Созополските семинари на фондация „Елизабет Костова“ – „И леглото ни е зеленина“ се превръща в дебютния роман на Виолета Радкова, с който успешно и убедително стъпва на литературната сцена.
Тя завършва английска филология в Софийския университет, с магистратура по британска и американска литература, и както сама споделя в свое интервю, винаги е била „дете на думите“ – автор на сценарии и статии, занимава се с превод и редактиране.
Дебютният ѝ роман умело съчетава израстването на главния герой, проследява семейната му история и историческата действителност на Балканите в началото на ХХ век, като стъпва на семейни истории от личния дневник на прабаба ѝ.
Сюжетът върви по стъпките на Иван Кляндов, роден в село Крушово, Егейска Македония – най-големия син в семейството на грънчаря Атанас Кляндов. Расте с привичните за юношите лудории, но се отличава със своята вглъбеност и начетеност. Налага му се обаче отрано да порасне – става съпруг и баща докато самият той е още дете. Подобно на баща си започва да се занимава с комитетски дела, навлича си неприятности и е принуден да избяга в Америка. Прекарва четири години в Чикаго – работи в арменска сладкарница, става като син на собственика Симон и разбира се, открива любовта. Чувството му за дълг го връща обратно при семейството в размирните години на войните. Местят се в Мелник, после в София, където става предприемач с пекарна, а по-късно и фабрика за бисквити.
Едно от многото достойнства на романа е, че преплита важни теми, като ги поставя в исторически контекст, но ги разглежда от съвременен ъгъл. Книгата повдига въпросите за съдбата на индивида в рамките на историческия фон, личните избори и техните последствия, сблъсъка на мечтите с реалността, дава нов поглед над понятията за родно и чуждо.
Романът разглежда личните избори на протагониста и описва два паралелни възможни живота, които биха произтекли от взетите решения. И в двата варианта на историята героят бленува за неслучилото се, за онова, което е изпуснал. Обикновено мечтата е тази, която се сблъсква с реалността и губи своя ореол, но в случая изживяната реалност е тази, която тегли героя обратно към несбъднатата мечта, към копнеж по неизживяното.
Книгата преобръща и познатата ни представа за понятията родно и чуждо, тъй като родното остава далечно за променения герой, а чуждото му става близко – той се влюбва в американския живот, който остава негов блян за цял живот, дълго след като се завръща в родината.
Силните страни на романа не се изчерпват само с темите в него – те обхващат и начина, по който тези теми са разгърнати. Най-силно впечатление прави езикът. Той е остарял, но и някак жив, което му придава една достоверност и автентичност. Диалозите, описанията, метафорите, сравненията са толкова ярки и въздействащи, че с лекота пренасят въображението на читателя в началото на миналия век. Въпреки че книгата няма претенцията за историческа точност, тя е подкрепена от седемгодишно детайлно проучване, което съвсем заслужено ѝ придава усещане за достоверност.
В книгата откриваме също магически и мистични елементи – мъж с конска опашка, магьосник и други, които на пръв поглед не се вписват, но ако се вгледаме по-дълбоко, ще открием, че са точно на място. От една страна, наистина контрастират с историческия фон в романа, но от друга, го допълват, защото, подобно на всеки мит или легенда, помагат на героя да осмисли случващото се, да си обясни света. Именно смесването на тези елементи показва фантастичното в човека: „Душата е друга работа. Магическа. Неземна“.
Романът е изтъкан и от много символи. Водата стихийно разгръща символиката си през цялото повествование. Иван първоначално се страхува от нея, но се научава да плува, а впоследствие дори се спасява от удавяне на „Титаник“. Водата се превръща в символ на силата да пребориш страховете си, да потопиш мъката надълбоко в себе си, да се уловиш за живота въпреки всичко и да изплуваш над страданието. Ярко се откроява и символът на зеления фитил, който изразява силата на човека да преминава през трудностите на живота. Срещаме го в заглавието на романа, препращащо към цитат от Песен на песните Соломонови, на красивата илюстрация на корицата и в епиграфа от поета Дилън Томас.
Книгата често е сравнявана с романа на Димитър Талев „Железният светилник“ и наистина стъпва на тази традиция в българската литература, като я доразвива с родова фикция и обогатява с темите и поетиката си. Започнете ли да четете романа, ще ви се прииска да не спира да се разлиства, страница след страница, като зелен фитил.
Виолета Радкова, „И леглото ни е зеленина“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2024
