Светлана Стойчева
Тази книга е дълго мислена и дълго отлагана – още от студентските години на авторката ѝ. Андрей Германов е един от първите автори, които Марта Радева открива за/според себе си и доколкото ми е известно, първият текст, който създава за него, е дипломната ѝ работа, посветена на творчеството му. През 80-те години да избереш тема като „Творчеството на Андрей Германов“ за дипломна работа означава наистина силно да бъдеш привлечен от автор, за когото не се говори шумно (реципрочно на своеобразната „негръмогласност“ на самата му поезия).
Книгата видимо не е някакво внушително по обем монографично изследване; ясният и чист литературоведски стил допълнително улеснява четенето ѝ. Но зад тази привидна лекота авторката успява да постигне най-същественото: да види в общ модел поетическата система на автора, да разкрие поетическата му характерология и без да губи аналитичната дистанция, да улови емоционалната и човешката основа на неговата поезия – при това с онази преданост и вчувстване, които принципно отличават нейните критически прочити. Читателят литературовед може и да не се съгласи с ключовия модел, изведен и в заглавието – „като отдалечаване и завръщане“, но е невъзможно да не повярва и да не преживее на свой ред анализа, а през него и Андрей-Германовия текст. Ще го кажа и по друг начин – става дума за рядък, заразителен резонанс между писател и изследовател, който рядко се случва. Марта Радева умее да „чува“ автора си отвъд думите – в мисленето и поетиката му. За второто тя дължи много на аналитизма на Никола Георгиев.
Интересно е, че методологията ѝ се базира тъкмо на структуралисткия анализ и т.нар. близко четене на Никола Георгиев („Анализ на лирическата творба“), но без да крие симпатиите си и към есеизираната философска рефлексия на Енчо Мутафов, с характерното търсене на дълбинни екзистенциално-смислови пластове в текстовете и тяхното лично диалогично съпреживяване. Резултатът от този методологически синтез е съчетанието между close reading (следвайки структурно-аналитичната прецизност на Никола Георгиев) и херменевтичния екзистенциален прочит (тук следвайки съпреживяващата философска чувствителност на Енчо Мутафов).
Още в началото Радева припомня стереотипите за разглеждане на поезията на Андрей Германов: в контекста на т.нар. второ Априлско поколение, коренотърсачеството, тихата лирика, и без да ги отхвърля рязко („без по принцип да ги опровергавам“, както се изразява тя с присъщия си деликатен тон), насочва вниманието си към „неповторимото [му] място сред разнообразието от позиции и пози в съвременната българска литература“ (с. 86).
Прави впечатление, че в асоциативните връзки, които изгражда с предходници и съвременници на Германов, авторката не се придържа към нито един утвърден канон – нито стар, нито нов. Така тя си осигурява свободата да съпоставя своя поет както с Георги Джагаров, така и с Константин Павлов, освобождавайки се от ограниченията на готовите литературноисторически и идеологически схеми – и предишни, и днешни (без да сближава по какъвто и да било начин Джагаров и Павлов, тъй като асоциативните връзки са изградени в съвсем различни посоки). Друг пример: с „неовеществеността“ си (термин на Енчо Мутафов) поетиката на Германов очевидно се вписва във вълната Далчев – Вапцаров, но се правят връзки и с Яворов (с драматизма му), и с Дебелянов и т.н. Тук Марта Радева не просто предлага нови литературни съпоставки, а коригира самата перспектива, от която те обичайно са били правени: „Дълго време с охота се говореше за прозаизирането, за предметния език в съвременната българска литература и се търсеха техните корени при Далчев и поетите на 20-те години, а се пренебрегваше екзистенциалният смисъл в някои от творбите на техните предшественици“ (с. 57). Или косвеното преосмисляне на критическия конструкт „тиха лирика“: „Тази тиха и все пак толкова остра тъга се ражда и от напрежението между движение и статичност…“ (с. 58).
Моделът „отдалечаване – завръщане“ е защитен достатъчно убедително – неговото разгръщане организира не само композицията, но и самата смислова динамика на книгата. Достатъчно е да погледнем съдържанието: „Завръщането у дома“; „Завръщане към корените“; „Отдалечаването и завръщането към природата“; „Отдалечаване от фалша и суетата. Завръщане към чистотата“; „Отдалечаване и завръщане към истините за творчеството“; „Отдалечаване и завръщане към младостта“; „Отдалечаване и завръщане към близостта“; „Отдалечаване и завръщане към материята“; „Отдалечаване и завръщане към тайните на всемира“; „Отдалечаване и завръщане към цялото“. Самата поредица от заглавия вече разказва движението на поезията – от дома и корените през природата, човешката близост и творчеството до материята, всемира и цялото. Същият модел е проследен на различни равнища на поетиката – семантично, образно, стилистично, структурно и поетологично. Той е колкото индивидуален, толкова и универсален – дори архетипен, доколкото именно по тези две оси, отдалечаването и завръщането, преминава пътят на израстването: от митическия и приказния герой до литературния. Не е ли това всъщност една от парадигмите на човешкия живот? Отговорът, който Германов дава чрез прочита на Радева, очевидно е „да“. Така движението на поезията постепенно се оказва и движение на самото човешко съществуване – отдалечаване от познатото, за да стане възможно едно по-дълбоко завръщане към него.
Към този модел се прибавя и един по-тъмен екзистенциален хоризонт, който самата поезия на Германов сякаш назовава в късните си книги. На два пъти Марта Радева споменава „самоубийствено живелия автор“, а заглавията на последните му стихосбирки – „Самоубийствено живеем“ и „Душа незащитена“ – сами по себе си очертават пространство на уязвимост, пределност и тревожно съзнание за човешкото съществуване.
В паралелен план Марта Радева акцентира на някои от най-характерните черти на Андрей-Германовата поетика: споменатата „неовещественост“, тежнението към елегичност, трансгресивната многозначност, разказвателната структура на по-ранните му стихотворения, антитезното им конструиране, което често ги превръща не само в диалог, но и в „страстна полемичност“ (с. 71). Ако споменатата „негръмогласност“ през социалистическите времена му е струвала недооценяването му, както показва цитираната от Радева критика, от днешна гледна точка в поезията му бихме могли да разпознаем и ранна форма на минимализъм – стремеж към малко думи, но с голям смислов капацитет, какъвто самият поет съзнателно търси.
Извън обсега на анализа са останали четиристишията на Германов, достойни за сравнение с рубаите на Омар Хаям. Именно в тях тежнението към притчовост и сгъстяването на смисъла в кратката форма биха получили още едно убедително поетическо доказателство. А едно по-широко сравнение със съвременниците му би позволила още по-ясно да се открои собственият му идиолект.
Марта Радева, „Поезията на Андрей Германов като отдалечаване и завръщане“, изд. „Парадигма“, С., 2026
