Венюс Кури-Гата и завръщането на изгубените гласове
Рени Йотова
В Нобеловата си реч от 2008 г. Жан-Мари Гюстав льо Клезио споменава Венюс Кури-Гата, „която говори за Ливан като за трагичен и непобедим любовник“. И до нейното име нарежда това на великия Халил Джубран. Свързва ги едно географско място Бишари, малкото планинско селце в Северен Ливан, откъдето е родом Халил Джубран, както и майката на поетесата и където тя прекарва детството си.
И ако творчеството на Халил Джубран е добре познато на българския читател, то това на Венюс Кури-Гата става достъпно с излязлата неотдавна „Лична антология“, ИК „Колибри“, 2026, в прекрасния превод на Силвия Вагенщайн[1]. Антологията е съставена от самата поетеса през 1997 г. и включва подбрани стихове от седем стихосбирки „Далечно детство“, „Сказания за един глинен народ“ (1992), „Монолог на мъртвия“ (1987), „Препъналото се слънце“ (1982), „Сенките и техните вопли“ (1979), „Кой говори вместо Ясмина“ (1980), „Думите“, предисловие от Венюс Кури-Гата и послеслов от преводачката „Тогава вълци думите били – между два езика…“. За „Лична антология“ ѝ е присъдена наградата „Жул Сюпервиел“.
В думите на Льо Клезио е уловена особена вярност: родината остава близка дори когато животът в нея е невъзможен. В поезията на Кури-Гата Ливан се завръща чрез къщите, растенията и гласовете на детството, но и чрез страха, семейното насилие и загубата. Той е място, което паметта непрестанно възстановява и което словото никога не успява окончателно да успокои.
Излязлата на български „Лична антология“ позволява да проследим това завръщане през различни периоди от творчеството на поетесата. Подборът събира поезия, в която семейната история преминава в мит, а най-обикновените предмети се оказват способни да понесат непоносимото. Метлата, хлябът, камъкът и трънът пазят онова, което човешката реч е премълчала.
Езикът като памет за дома
Установила се в Париж през 1972 г., Кури-Гата пише на френски, но езикът ѝ остава населен с образите и устните разкази на ливанското детство. Тази двойна принадлежност не може да се сведе до готовата формула за среща между Изтока и Запада. В стиховете ѝ тя е напрежение вътре в самото слово: френската фраза приютява свят, в който дърветата страдат, къщите помнят, а мъртвите продължават да разговарят с живите. Ален Боске ѝ казва: „Ти не си френски поет, ти си нещо различно“. Венюс Кури-Гата съчетава две големи литературни традиции. От арабската култура тя наследява богатата образност, устното повествование и символичното мислене, а от френската – прецизността на езика и модерните поетически форми. Именно това съчетание превръща нейните произведения в едни от най-разпознаваемите образци на съвременната френскоезична литература.
Природата тук не служи за фон на човешката драма. Тя я поема и преобразява. Болката преминава от тялото в камъка, от гласа във вятъра; загубеният човек може да се завърне като стъпка, растение или звук. Образите не са знаци с едно устойчиво значение. Те се променят в движението на стиха и разколебават границите между човешкото и нечовешкото, между спомена и настоящето. Именно затова изгнанието у Кури-Гата е повече от разстояние между две страни. То е живот сред отсъствия, които отказват да останат отсъствия.
Да пишеш вместо Виктор
В сърцевината на тази поезия стои съдбата на по-големия брат Виктор. В разказите на Кури-Гата за собственото ѝ писане той е първият поет, първият литературен кумир и гласът, чието прекъсване тя не може да приеме. След престоя му във Франция и завръщането в Ливан следва принудителното настаняване в психиатрична клиника по волята на бащата. Поетесата свързва началото на своето писане с това семейно сътресение.
Да пише вместо Виктор, означава да продължи един прекъснат разговор. Сестрата наследява не само възхищението от неговия талант, но и чувството за вина, че не е успяла да го защити. Литературата се превръща в начин да върне мястото на човек, от когото то е било отнето. И все пак тази вярност не заличава собствения ѝ глас. Той се ражда в болезненото разграничаване от гласа на брата: за да го съхрани, тя трябва да намери своя език.
Тук е и един от ключовете към поезията ѝ. Паметта не възстановява миналото като неподвижна картина, а му дава възможност отново да проговори. Виктор е отсъстващият събеседник, към когото писането се връща. Неговото мълчание определя нравствения залог на словото: да бъде чут онзи, когото семейната власт е принудила да замлъкне.
Призракът на бащата
Бащата присъства в тази история като фигура на забраната. В автобиографичните разкази на Кури-Гата домът е подчинен на строг ред, който ограничава смеха, музиката и арабската реч. Френският език, наложен като език на семейното общуване, първоначално принадлежи и на този ред. По-късно дъщерята ще го превърне в средство за освобождаване от него.
Така бащата остава повече от персонаж от детството. Неговият призрак е продължаващото действие на властта: страхът, вината, навикът да се премълчава. Съдбата на Виктор прави тази власт непоправимо разрушителна в погледа на сестрата. Триъгълникът баща – брат – дъщеря очертава една от основните връзки между биография и поетика: срещу наложеното мълчание се изправя слово, което допуска обратно изключените.
Но стихотворенията не са просто обвинителен акт. В тях преживяното придобива друга форма. Страхът се преселва в предметите, къщата носи белезите на обитателите си, а невидимото става осезаемо. Поезията не отменя насилието със задна дата. Тя променя разпределението на гласовете: онези, които са били лишени от право да говорят, заемат нейния център.
Достойнството на майката
На бащината забрана се противопоставя друга сила – упорството на майката да поддържа живота. Кури-Гата я вижда в привидно незабележимия жест на всекидневния труд:
В задъхания ритъм на метлата си вглъбена
моята майка с пясъка се бореше…
Почистването придобива мащаба на борба със стихиите. Пясъкът се връща, влагата настъпва, вятърът разпилява постигнатото. Майката удържа пространство, в което може да се живее, макар то непрестанно да е застрашено. Има нещо сизифовско в този труд, но тежестта му не обезсмисля жеста. Именно повторението разкрива неговото достойнство.
О скромна майко
не черпеше ти суета от вятъра задухал само заради ръцете ти
размахващи метла
Тук връзката между човека и природата се преобръща: ръцете, които се борят с вятъра, сякаш сами го пораждат. Домашният жест придобива сътворяваща сила. Майката не е идеализирана чрез откъсване от всекидневието; величието ѝ се открива вътре в него, в метлата, праха и умората. Стихотворението връща видимост на труда, който обикновено остава без свидетели.
Този образ обяснява и особената чувствителност на Кури-Гата към женските съдби. Тялото, майчинството и грижата са места, в които историята оставя своите следи. Майката поддържа дома с ръцете си; дъщерята го възстановява с думите си. Между тези два труда има дълбоко родство.
Мъртвите се преселват
„Кой каза че е мъртъв? Кой тук за погребение говори?“ Въпросите от „Монолог на мъртвия“ оспорват самата възможност смъртта да бъде обявена за приключило събитие. Отрицанието не заличава загубата. То се съпротивлява на езика, който я затваря в окончателна формула.
животът му защо е в камъка изсечен?
Дали за да научат на диктовка облаците
и гробът че е вечен?
Облаците, най-подвижното и нетрайното, трябва да научат урока на камъка. В тази невъзможна „диктовка“ има ирония към човешкото желание да закрепи вечността с надпис. Стихотворението търси друго продължение: „Той под земята се пресели с някой трън дано да изкласи“. Глаголът „пресели“ измества смъртта към промяна на обиталището. А трънът – скромен, бодлив, нежелан – дава на тази промяна пределно конкретна форма. Надеждата е сведена до възможността нещо да покълне.
В друг фрагмент, започващ с „Полагат ме направо в кордилерата…“, погребението излиза извън пространството на гробището. Планината поема тялото, а огледалото, поставено „за да заслепят Бога“, нарушава очаквания ред на ритуала. Образът остава двусмислен: в него могат да се срещнат защита, дързост и желание светлината да противостои на изчезването. Не е нужно тази двусмисленост да бъде разрешена, за да почувстваме силата ѝ.
Дъждовете могат да изтрият човешките надписи, но паметта преминава в друг мащаб: „и никой не попи потта избила по челата на звездите“ (с. 116). Космосът също носи телесна умора. Природата не предлага спокойно убежище извън страданието; тя споделя неговите белези. Когато часовниците се превръщат в кинжали, времето придобива способността да наранява. Светът продължава да живее, но продължението не е безболезнено.
Поетика на праха
Мъртви къщи, забулени огледала, камъни, коприва – образите се завръщат настойчиво, сякаш всеки пази част от непроговореното. Тяхната сила идва от необичайните връзки, които стихът установява между сетивата и материята. В „където птиците са с глас пороен“ звукът придобива силата на вода; скръбта може да бъде чута като природно явление.
аз чувам твоята дъждовна стъпка
по паветата на тялото си
Отсъстващият се завръща чрез слуха. Тялото се превръща в място, по което другият още преминава. „Дъждовна стъпка“ събира звука и докосването, а „паветата“ придават на интимната памет пространство и тежест. Любимият е изгубен за света, но движението му продължава да се усеща в тялото на останалия.
Другаде стъпката е „птица каменна“, изоставила пътищата. Полетът и неподвижността се събират в един образ. Той задържа едновременно желанието за завръщане и невъзможността му. Такива метафори не утешават лесно: те правят противоречието обитаемо, дават му форма, в която паметта може да остане.
Българският глас на тази поезия
Преводът на Силвия Вагенщайн е съществена част от срещата с Кури-Гата. Неговата сила е в способността да остави необичайните образи да звучат естествено на български, без да изглажда странността им. „Пребрадка“, „пухкав хляб“, „моя стряха“ въвеждат позната предметност; „на мечтите бялата вода“ и „безмълвен хляб“ запазват разместването на обичайните връзки между думите.
Разговорното „за тия дето на баира“ придава на стиха устна непосредственост. Спрямо по-неутралното френско „de ceux qui sur la colline“ то добавя отчетлива местна окраска – избор, който приближава гласа до българския читател. „Жълтуги на ята“ пренася движението на птиците към растенията, а „вятърът … се разрида“ позволява на природата да изрази човешката скръб. В тези решения личи преводачески усет към подвижните граници на поетическия свят.
Преводът успява там, където съчетава ритъма на българската реч с непривичната логика на образа. Получава се поезия с плътност и собствено звучене, в която близостта на езика не заличава чуждия опит. Читателят разпознава думите, но трябва да се научи да обитава връзките между тях.
Езикът на април
Поезията на Кури-Гата се ражда от катастрофата, но не остава затворена в нейното описание. Братът, майката, изгубеният дом и мъртвите се завръщат като събеседници. Писането запазва място за тях, без да прикрива невъзвратимостта на загубата. Това напрежение придава особен смисъл на краткото стихотворение:
Когато някое дърво мъзга сълзи
и дървесината си удря знак че го боли
и влачи се на колене около своята кора
заговори го ти с езика на април
и му кажи измислица е само есента.
Дървото страда с човешко тяло, а към читателя е отправена повеля да му проговори. „Езикът на април“ е език на утехата, която знае за есента и все пак отказва да ѝ предаде последната дума. В него има нежност, но и съзнание за собствената му крехкост: думите не могат да отменят сезоните, могат обаче да придружат страдащия.
След смъртта на Венюс Кури-Гата на 28 януари 2026 г. тази повеля звучи и като завещание на нейното писане. Да говориш на раненото дърво, означава да признаеш болката му и да останеш до него. Такова е и движението на тази поезия: тя дава глас на изгубените и учи живите да ги слушат.
[1] Кирил Кадийски включва в своята Антология на френската поезия, т. 2 (издателство „Нов Златорог“, 2016, с. 458-461) седем стихотворения на Венюс Кури-Гата.
