Валентина Истаткова
Далеч от динамиката и романтизирания образ на престъпността на големия град (в случая Буенос Айрес), Енеро и Ел Негро носят тежестта на миналото си, вътрешните си демони и търсят начин да останат живи в настоящето; Тило, младият син на техния починал приятел Еусебио, е на вид инициативно пътуване в опит да заеме мястото си в свят, в който ролята му още не е ясно дефинирана; а Сиомара, Диана, Мариела, Луси допълват романа с женския си и локален контекст в света на мъжката дружба.
За разлика от редица популярни книги, филми и сериали, които няма да назовавам, защото са създали достатъчно опасни парасоциални взаимоотношения с различни (не)реални герои, мачовците на Алмада са малко или много несретници, които няма как да идолизираш. И няма и нужда, те поначало, от съдбата на държавата си, са лишени от най-базовите си права. „Не е река“ е проникновена и дълбоко човешка творба, която се потапя в живота на мъжете от провинциална Аржентина, където ежедневието се движи в тесните рамки на традицията, различните неизказаности и „естествения“ ход на нещата – риболов, плуване в реката, игра на карти, барбекю и вино, там, където се сяда на по бира или терере, там, където се приготвя и споделя матето.
Гъсти гори, влажни поля, горещо слънце, лодки и звуци, които оформят пулса на ежедневието. Този свят е суров, но и омагьосващ, носещ древна сила и тайни по начин, по който само латиноамериканците могат да си понесат в историите. Животът на героите е белязан от ограничения, от неизбежна за аржентинския контекст рутинна жестокост и от напрежения, които се усещат като тиха, подземна вълна, заплашваща от избликване.
Интересното е, че Алмада избира да фокализира мъжете, техните борби, страхове и рани, за да разкаже за половото неравенство. В едно интервю тя отбелязва, че по този начин е искала да изследва „механизма на мачизма“ и как той влияе на личната съдба на мъжете и обществените отношения в Аржентина. И наистина, понякога забравяме колко е важно да разбираме другия, а не да се борим постоянно помежду си.
Няма диалог в обичайния смисъл на думата; персонажите са обикновени, често пъти грешно постъпващи, объркани и дори жестоки, но чрез тях се разкрива по-голямата истина за обществото, в което живеят. Мълчанието, сдържаността и тъмната тишина, която ги обгръща, става форма на израз и дори протест.
Стилът на Алмада е всичко друго, но не и бароков; допълван достатъчно удачно и от преводаческите избори на Калоян Игнатовски.
Агире връща матето. Мърда неспокойно на мястото си. Пак обръща очи към дървото, после към реката. Остава загледан в реката.
Никой не казва нищо. Тило, леко уплашен, поглежда Енеро и Ел Негро.
[…]
Всичко е толкова притихнало, толкова спокойно, че се чува как хартийката и тютюнът пращят, докато въгленчето ги изгаря.
Агире се усмихва.
Като че ли иска да каже нещо, но се въздържа.
Вместо това казва.
Дай ми още едно мате, хлапе. Да си утоля жаждата.
След две-три матета Агире се връща в гората, откъдето излезе. Енеро хвърля поглед към Ел Негро и издава едно псст между дупките в зъбите си. Ел Негро извръща глава.
Махни го.
Казва.
Тези хора са такива, никога не знаеш какво им се върти в главата.
„Не е река“ е написан с икономичен, хипнотичен, поетичен език, със спонтанност и автентичност. Напомня за аржентинския магически реализъм (и за течението на някоя река), за „Доня Барбара“ на Ромуло Гайего, за Хорхе Икаса, но е и вкоренен в суровия реализъм на провинцията. В същото време заимства от традицията на Хулио Кортасар и Роберто Арлт (че защо не и Уилям Фокнър), които са знаели, че за създаването на атмосфера формата и ритъмът на текста са също толкова важни, колкото и съдържанието. А в случая образността на реката се отлива перфектно и в малкия екоестуар, който е темата за природата и ограбването на ресурсите ѝ.
За литературата на Балканите, които се изкушавам да опиша със сега популярното „Латинската Америка на Европа“, и особено за тази на България, която неведнъж съм сравнявала социално с Мексико и Аржентина, примерът, който авторки като Алмада и Саманта Швеблин например ни дават, е изключително полезен – изследването на женските и мъжките роли в социално напрегнатите и патриархални малки и големи общества с акцент върху вътрешния свят и емоционалния живот на героите, което не пренебрегва нито женските, нито мъжките обстоятелства и гледни точки. Нещо, което (преди вие да го споменете) безсъмнено и авторефлексивно осъзнавам, че би било полезно и за част от коментарите на тази рецензия, белязана от емоционалност по темата за мачизма.
Героите на „Не е река“ са носители на по-широка социална и културна рефлексия. Селва Алмада не ги идеализира, но все пак се опитва без снизхождение да ги разбере, за да ни покаже как мълчанията им крият насилие, тъга и понякога нежност и уважение към природата, реката, планината.
Романът е за провинцията като затвор и утеха, за мъжете, които се борят да бъдат повече от своите страхове и грешки. И бихме могли да ѝ отвърнем на поетиката, като сравним четенето на книгата с тихо течение, което не спира да носи мисли и чувства дори и след като спрем да го съзираме. Дано скоро да можем да се понесем и по предхождащите го два романа от „мъжката трилогия“.
Селва Алмада, „Не е река“, прев. от испански Калоян Игнатовски, изд. „Аквариус“, 2024
