Ирена Назарова
„Мария от Охрид“ на Антон Баев е роман със сериозен творчески замисъл и дългогодишна подготовка. Впечатляваща е идеята на автора да вплете в едно цяло както документален, така и фикционален пласт, което позволява на текста да се превърне в своеобразна литературна и духовна карта на Балканите – изтъкана от лични разкази, ръкописи, приписки и човешки гласове. Зад тази жанрова и езикова полифония стои стремежът да бъде разказана обща история – не само на българите, а на целия балкански свят. В този контекст образът на Мария – майка, жена, вяра, памет – е не просто символичен, а дълбоко обединяващ.
Творбата възстановява събития и вдъхва живот на личности, свързани с борбата за самостоятелна българска църква през втората половина на XIX век, като едновременно с това разгръща образа на крехката балканска идентичност, на смесения език на културите и на човешката нужда да помним отвъд границите и вероизповеданията. Баев гради разказа си през погледа на осем герои, всеки от които говори в първо лице, а главите носят имена от християнския канон: „Житие“, „Евхаристия“, „Откровение“, „Сън“ и др. Формата на композицията внушава, че паметта е като многогласен хор – хармонията не идва от еднообразието, а от напрежението между гласовете.
Всички разкази гравитират в орбитата около центъра на повествованието – Мария, която е не само персонаж, но и символ на светлина и съединение, на изгубеното и съхраненото. Образът ѝ е едновременно реален и метафоричен – като Охрид, като езерото, като потока на времето. Чрез Мария Баев обединява личното с историческото, женското с духовното, любовта с вярата, българското с общобалканското.
Изказът в романа е сред най-отличителните му черти. Баев създава пъстър, балкански по дух език, в който съжителстват турцизми, църковнославянски изрази, архаизми и гръцки звучения. Творбата не просто разказва за времето на Възраждането – той говори на неговия език. Език, който не е само средство за комуникация, а носител на памет и идентичност. Това обаче носи и предизвикателства: книгата изисква време, търпение и познавателен контекст, който не е наличен у всеки читател. И макар тази трудност да е част от художествения замисъл, би било полезно текстът да прояви повече грижа към съвременната публика. Дори кратък речник или пояснителен апарат в края на книгата би улеснил възприемането, без да нарушава целостта на стила.
Особено важна за наратива е документалната основа на произведението – „приписките“ на героя Инокентий, които образуват своеобразен „роман в романа“. В тях авторът вплита фактология, исторически детайли и мисловна рефлексия за времевия срез между борбите за църковна независимост и изграждането на Желязната църква в Цариград през XIX век и началото на 60-те години на XX век, когато друг голям храм – „Всех Святих“ в Русе – е взривен от тогавашната комунистическа власт. Това обаче не е сух текст с документален характер, а литературно архивиране на Балканите – опит да бъде вплетена индивидуалната нишка в тъканта на миналото. Така фактът и фикцията, паметта и художественият глас се преливат, за да изградят нова, по-дълбока версия на историята.
„Мария от Охрид“ е книга, която надраства националната рамка и мисли регионално, духовно и метафизично. Времето на героите е минало, но книгата не е подвластна на носталгия – тя настоява, че паметта трябва да бъде преживяна и осмислена, за да остане жива. Антон Баев не просто реконструира историята – той я изписва наново, с внимание към ритъма, с грижа към думите и с вярата, че словото може да съхрани онова, което често се губи във времето.
Антон Баев, „Мария от Охрид“, изд. „Омофор“, С., 2023
